Урсула и Били отказаха, но имаха чувството, че така или иначе ще получат по чаша. Тръгнаха след белокосия мъж, който, преди да отвори входната врата, се обърна към тях:
— Казвам се Йоста между другото.
Били и Урсула също се представиха и влязоха в къщата.
— Няма нужда да се събувате — осведоми ги домакинът и те отидоха направо в кухнята, само по пътя си свалиха връхните дрехи. — Сядайте, сядайте — посочи Йоста столовете около кухненската маса, докато се обръщаше към плота и белите шкафове, за да направи кафе.
Урсула и Били си метнаха якетата на облегалките и седнаха. На масата беше оставен сутрешен вестник, отворен на кръстословицата, до него — молив, гумичка и очила за четене. До прозореца, на чийто перваз стояха две саксии с растения с червени цветове, които дори Били разпозна като мушката, беше сложена кутийка с по шепа хапчета във всяко отделение за взимане по три пъти на ден, няколко рекламни брошури и купчина пликове, които — или поне най-горният — съдържаха писма от поликлиниката на Готсунда.
— Разбрахме, че съпругата ви е починала през пролетта — започна Урсула, за да обясни за какво са дошли.
Йоста беше готов с кафемашината, с кимване отвори един от шкафовете над мивката и извади три чаши.
— Осемнайсети април. Не издържа повече… Никой не очакваше аз да я надживея. Нали съм над двайсет години по-стар. Тя беше само на двайсет и две, когато се запознахме, така че никой не беше очарован, най-малко родителите й, струва ми се, но ние останахме заедно двайсет и девет години. Имаме две деца…
Той посочи хладилника, на който бяха залепени две снимки. Едната на мъж на около двайсет и пет години с бебе на ръце и друго дете, две-три годишно, вкопчено в него. Другата с по-млада тъмнокоса жена, усмихната на фона на място, което приличаше на Югоизточна Азия.
— Йоханес и Емели, две внучета. Последното, Мая, се роди през март, така че Улрика успя да я види.
— Споменахте някоя си Линда, когато ви казахме за какво искаме да говорим с вас — направи Урсула нов опит да насочи разговора към това, за което бяха дошли.
— Да.
— Какво можете да ни кажете за нея?
Йоста отвори хладилника и извади отворен пакет бисквити, сложи го на масата.
— Беше нейна позната от църквата. Няколко жени си имаха малка група, събираха се от време на време. Мляко?
— Не, благодаря. Знаете ли какво са правели?
— Не, срещаха се, разговаряха — леко сви рамене Йоста, докато затваряше хладилника. — Като клуб по ръкоделие, предполагам, само че без ръкоделието.
Значи той не знаеше какво е Ab ovo и с какво се е занимавало. Или пък знаеше, но не знаеше дали те знаят и не смяташе за нужно да ги осведомява. Не че имаше значение. Той говореше с тях повече от охотно и това беше важното.
— Какво ви разказа тя за Линда?
— Че умряла. Била бременна и тя, и детето умрели. Била на гости тук същата вечер, вечеряла заедно с другите. Мен ме нямаше, но Улрика ми разказа, като се прибрах. Много години работех в една технологична компания. Доста пътувах. Беше приятно, срещах се с чудесни хора, но, разбира се, беше и тежко; особено когато децата бяха малки, пропусках много неща. После, като остарях, пътуванията намаляха, но пък бяха по-далечни. Често работехме с Китай. Забележителна страна. Ходили ли сте?
— Не.
— Работих, докато навърших шейсет и девет, въпреки че понамалих темпото. Не ми се щеше по цял ден да вися вкъщи; и без това Улрика ходеше на работа. Пенсионирах се окончателно преди пет години. Но догодина навършвам седемдесет и пет, затова идва време да продам къщата и да си намеря нещо по-малко и по-лесно за поддържане. Обмислям да се преместя някъде по-близо до децата; и двамата живеят на юг. Йоханес и семейството му са в Калмар, а Емели тъкмо си купи жилище в Хелсингборг.
— Линда? — прекъсна го Урсула с въпросителен тон.
Почти й беше съвестно — изглежда, белокосият мъж отдавна не бе разговарял с никого.
— Да, Улрика го прие тежко, наистина. След това… не знам. Нещо й тежеше.
— Никога ли не говорехте за това?
— Тя не искаше, но виждах, че нещо й тежи.
— А знаете ли дали е говорила с някого?
Йоста се обърна към кафемашината, взе каната и наля в чашите на масата.
— Поддържаше връзка с църквата. Дойде някакъв нов свещеник, когото харесваше, Корнелис някой си… Виждаше се с него и с някаква дяконеса като че ли, не съм сигурен.
Погледите на Били и Урсула се срещнаха. Изглежда, и двамата мислеха едно и също. Ако смъртта на Линда е тежала на Улрика, може да е решила да направи нещо, преди да умре. Да каже на някого.
Да се покае.
Да получи опрощение.
С кого може да е говорила?
С някого от църквата, разбира се, но съществуваше възможност угризенията на съвестта да са я накарали да протегне ръка и към близките на Линда. Но осем години са много време и не изглеждаше вероятно да е поддържала връзка с някого от тях; ако изобщо ги е познавала.
Къде в днешно време е най-лесно да намериш някого?
Били знаеше отговора.
— Улрика имаше ли компютър, таблет или смартфон? — попита той и лапна една бисквита, като малък обичаше да отхапва горната половина и да изстъргва шоколадовия пълнеж със зъби.
