Навлязоха в Йоршундсбру. Дори не знаеха за съществуването на селцето, преди да въведат името му в джипиеса. Пак с негова помощ намериха „Скулвеген“ — редица от осем еднакви къщи на етаж и половина с минималните позволени метри разстояние помежду им. Островърхите къщи бяха или червени, или сиви. Ренате живееше в една от сивите. Третата на улицата. Спряха отпред, минаха покрай гаража и позвъниха на вратата. След малко видяха движение зад матираното стъкло и секунда по-късно жена на около петдесет отвори вратата. Себастиан не беше срещал кой знае колко ирландци в живота си, но мислите му се насочиха право натам, когато видя гъстата й червена коса и зелените очи. Носеше избелени джинси и дълга бяла риза, беше боса и на гърдите й висеше бижу във формата на хералдическа лилия. Обясниха кои са, откъде идват и че са дошли да говорят за дъщеря й Линда. С въпросителен и леко смутен поглед тя ги покани в къщата. Не бяха успели дори да седнат в модерната, обзаведена с вкус дневна, преди тя да ги попита защо искат да говорят за Линда. Себастиан я погледна — беше застанала на прага, видимо разтревожена, ръцете — вдигнати пред корема, едната нервно въртяща златния пръстен на другата.
— Възможно ли е да ви е останало нещо, което може да съдържа нейна ДНК? — попита Ваня.
Нямаше правилен начин, по който да изложат задачата си, нямаше как да смекчат удара, по-добре да говорят направо и да видят какво ще се наложи да разкрият.
— Не разбирам — изгледа ги объркано Ренате.
Той разбра, че няма да им се размине, ще трябва да й кажат всичко, което знаят. Догадките й за причината за посещението им вероятно бяха по-страшни от истината.
— Не казахте ли, че сте от „Риксмурд“? — Ренате потвърди с едно изречение опасенията на Себастиан.
— Да… — отвърна Ваня предпазливо.
— Убита ли е? — промълви безсилно жената на вратата и вдигна ръка пред устата си, очите й се насълзиха.
Себастиан и Ваня се спогледаха. Не можеха да продължават така. Себастиан я помоли да седне. Ренате се подчини, като все така въртеше притеснено пръстена.
Той започна да разказва спокойно и внимателно.
— Тя е знаела? — беше първата й реакция, след като Себастиан й обясни какво е станало, какво е наложило посещението им и въпроса дали в къщата има нещо с ДНК на Линда. — Линда е знаела, че може да умре?
— Така изглежда — кимна Себастиан. — Не сме чели картона й, така че не знаем точно какво са казали лекарите.
— Защо не ми е казала?
Какво да й отговорят?
Нямаше какво.
А и Себастиан знаеше, че Ренате не очаква отговор. По-скоро показваше, че трябва да преосмисли отношенията с дъщеря си, че и тя като повечето родители би очаквала децата й да дойдат при нея в подобна ситуация. Защото доверието между тях е толкова голямо, че те биха потърсили утеха и подкрепа в трудни моменти. Защото се познават добре. Беше болезнено и жестоко изведнъж да научи, че не е било така.
— А хората от онази група? — попита Ренате, след като се забави още няколко секунди, докато осмисли новината и се опита да си подреди мислите.
— Както казахме, работим върху теория, че някой им отмъщава — отговори Ваня.
Жената кимна, но после изведнъж се вцепени, като направи връзката между това, което й казаха, и причината, поради която бяха дошли.
— Защо искате ДНК на Линда? Да не би да подозирате Родриго? — попита тя с тон, който показваше точно колко е абсурдна тази идея според нея.
— Ни най-малко, но трябва да изключим възможно най-много лица — отговори Ваня толкова убедително, че дори Себастиан за момент й повярва.
— Той е във Венецуела — осведоми ги Ренате и им даде да разберат, че си губят времето. — Всички го мислеха за католик, но той беше атеист, Линда беше вярващата. Но и двамата уважаваха вярата на другия. Или липсата на вяра.
— Все още не успяваме да се свържем с него. И със сина му.
— Те я обичаха, но не… — Ренате замълча.
Идеята, че може да имат нещо общо с нападенията, беше толкова немислима, че дори не можеше да се формулира с думи. Една сълза потече по бузата й, тя я избърса с длан.
— Да ви се е обаждала Улрика Монсдотер? — попита Ваня, за да види дали теорията им за нещо като изповед от нейна страна може да се потвърди.
— Коя е тя?
— Не се е свързвала с вас?
— Не, коя е? От онази група ли е?
— Била е. Мъртва е.
— Да не би да е от жените, за които разказахте? Които са умрели?
Ваня разбра какво има предвид Ренате — една от умрелите вследствие на нападенията, изнасилванията. Да, тя не беше от тях, но нямаше причина да навлиза в подробности кой и кога, затова само кимна и продължи, като се върна на основния въпрос:
— Смятате ли, че в къщата може да има нещо с ДНК на Линда?
— Само че не е имало — отбеляза Ане-Ли с известно разочарование.
— Не и доколкото си спомняше, обеща да помисли и да се обади, ако се сети нещо.
— Окей, добра работа на всички — разпери ръце Ане-Ли в жест, който показваше, че прегледът на свършеното през деня клони към своя край.
Всички около масата взеха да се протягат и да си събират вещите.
— Сега искам да продължим по следния начин — продължи Ане-Ли и призова за вниманието им за още няколко минути.
