Торкел сви устни. Винаги „аз“, никога „ние“. Отдавна се бе примирил, че той и екипът му не поеха отговорността за разследването, но най-малкото, което можеше да иска, е да бъде информиран в каква посока ще върви разследването, за да може да даде мнение и предложения, преди да бъде поставен пред свършен факт, тъй че планът за действие да е общ, не неин.
Но явно не.
— Били, ти провери компютъра, таблета и телефона на Улрика.
— Разбира се. Бързо ще стане, Йоста ни даде всички пароли.
— Карлос, продължи търсенето на бащата и полубрата, виж дали можеш да намериш някого извън фирмата, който знае как да се свържем с тях.
Карлос само кимна и си закопча грейката, докато поглеждаше крадешком термостата.
— Торкел, провери подробно всички, които работят за „Автомобили за безопасност“ — продължи Ане-Ли, но Торкел вдигна ръка и я спря:
— Урсула ще свърши това, аз смятам да си поговоря с Кайса Крунберг от „Експресен“.
Мислите му все се връщаха към кратката им среща. Струваше му се, че тя има представа над какво е работел Вебер, освен това държеше на него. Може би щеше да я убеди да провери какво е открил колегата й, без по този начин да наруши някой от законите за свободата на медиите. Ане-Ли за момент изглеждаше доста недоволна, но благоразумно осъзна, че е едно да не го включва предварително в решенията, които взима, съвсем друго — да му дава заповеди.
Още не беше стигнала дотам.
Нямаше и да стигне.
— Остава ни да чуем единствено бившия партньор в Худиксвал — завърши тя след дълъг поглед по посока на Торкел.
— Ние със Себастиан ще го поемем — каза бързо Ваня за голяма изненада на всички присъстващи.
Не на последно място на самия Себастиан. Той усети в него да се надига огромна клокочеща радост. Сутрешната инициатива, себеотрицателното му деяние наистина носеше дивиденти. Тя сама предложи да отиде в екип с него. Не беше ставало досега, дори когато бяха в най-добри отношения.
— Трябва да поговорим — каза тя със сериозен поглед към него и Себастиан веднага почувства как разцъфналата в него радост повяхва.
С риск да прозвучи като нещо, взето от рубрика със съвети в момчешко списание, Себастиан си помисли, че от това изречение никога не беше излизало нищо добро за него.
„Трябва да поговорим“.
Но, разбира се, все някога трябваше да има първи път.
Отново двамата в колата. Този ден изминаха много километри. Двеста и трийсет дотук. Към Худиксвал. Ваня ги изведе от Упсала, сви на север по E4 и настъпи газта. Себастиан мълчеше и гледаше как разстоянието между къщите става все по-голямо, а навън става все по-тъмно, докато накрая не потънаха в пълен мрак. Километрите по магистралата минаваха, а Ваня все още не продумваше. Себастиан се вгледа в отражението на очите си в стъклото. Най-добре да се свършва. Обърна се към нея:
— Искаше да говорим за нещо.
Ваня не отговори, дори не го погледна, продължи да шофира съсредоточено, хванала волана с две ръце.
— Ваня…
Още няколко секунди, през които тя сякаш се колебаеше дали да каже нещо и ако да, как.
— Няма да ти хареса — промърмори накрая.
— Знаех го още като каза, че трябва да поговорим — отвърна Себастиан с опит за шеговитост в гласа, най-вече за да скрие колко се притеснява от това, което предстои.
— Сутринта… това, което направи с Валдемар… наистина го оценявам.
— Чудесно, това беше целта.
— Мислих дълго и… той е моят баща.
— Знам.
— Беше ми баща трийсет години, преди ти да се появиш — продължи тя, все едно Себастиан е възразил срещу казаното и тя трябва да го убеди с още аргументи. — И аз го боготворях. Обичам го. Липсва ми.
Себастиан мълчеше. Беше права — наистина никак, ама никак нямаше да му хареса.
— Както сам каза, ти унищожи семейството ни и ако останеш в живота ми, ще го направиш отново.
Себастиан отвърна лице от нея. Движеха се с бързи стъпки към пълна катастрофа. Едва дишаше.
— Не защото го целиш — чу да казва Ваня с известна мекота в гласа. — Или го искаш, а защото не можеш да се въздържиш.
— Мога да се променя, да стана по-добър — промълви той едва чуто.
— Дали?
Тя замълча. Не защото очакваше отговор, а по-скоро за да реши дали да продължи, да изрече на глас мислите си. Но той трябваше да разбере.
— Знам, че те ти липсват. Жена ти и дъщеря ти. Сабине. — Тя видя как той се вкамени, когато чу името на дъщеря си. — Мисля, че се опитваш да я замениш с мен. Точно както направи с Никол и майка й.
Себастиан не отговори, не й каза да си затваря устата, дори не показа, че е чул какво му казва, затова тя продължи:
— Аз не мога да заема нейното място. Не искам да го заемам. Не съм твоя дъщеря. Дъщеря съм на Валдемар.
Себастиан все така се взираше през прозореца. Пейзажът навън напълно отговаряше на усещането в душата му. Пълен мрак.
— Може да станем приятели — чу сам как промълвява тихо, все така извърнал лице, за да не види тя сълзата, която се спускаше по бузата му.
Не помръдваше, не се опитваше да изтрие сълзите. Не искаше тя да види, че плаче.
— Себастиан…
— Колега — опитваше се той.
— Не би се задоволил с толкова.
