Вярно. Беше вярно. И сега бяха такива — колеги, и той бе направил всичко по силите си, за да промени това. Сега се оказваше, че бе направил твърде много.
— Това сутринта… за мое добро ли го стори, или за твое?
Все забравяше колко е умна. Разбира се, че беше обмислила сутрешните събития, беше ги анализирала — не само какво стана, но и защо. Ако не беше толкова разстроен, щеше да е впечатлен.
— Не може ли да е било за доброто и на двама ни? — попита той задавено.
Ваня гледаше тила му. Време беше да приключи въпроса. Нямаше лесен начин, но не можеше да си позволи да се тревожи за чувствата му. Беше взела решение и трябваше да го накара да разбере, че това е положението. Че това ще стане.
— В продължение на трийсет години имах нещо, после ти дойде и прати всичко по дяволите — каза тя с твърд глас. — Опитвам се да си стъпя на краката. Да открия отново себе си, живота си. И също като Ана, ти няма да бъдеш част от него.
По-ясно не би могло да се каже.
Нямаше какво да се добави.
Явно и Себастиан го съзнаваше. След като постоя с гръб към нея още няколко минути, той обърна глава напред. За секунда докосна бузата си с длан, сякаш за да изтрие нещо. Тя хвърли бърз поглед към него. Лицето му беше абсолютно безизразно. Той се протегна и включи радиото.
„Happier“ на Ед Шийрън.
До края на пътуването не продумаха повече.
— Не ми се говори за Линда.
Хампус Бугрен издуха дима от цигарата си и потрепери в тънкото си ветроупорно яке. Целият изглеждаше някак изтънен, едва ли не прозрачен, както седеше под единствената улична лампа. Руса, почти бяла коса, сравнително дълга, проскубана и с бретон над светлосините, леко воднисти очи, остър прав нос, издадени скули и набола рядка брада, тънки устни, между които стърчеше цигарата. Тънки крака в черни джинси и черни кожени кецове. Напомняше на Себастиан за някое от яките момчета, с които се движеше в гимназията преди много години. Онези, които пушеха в междучасията.
Както и сега. Той и Ваня седяха на избеляла, надраскана с графити дървена пейка, а Хампус се беше отпуснал на подобна срещу тях. Вляво бетонно блокче с метална тръба, забита в средата, на върха на тръбата — табела с надпис „Място за пушене“ и стилизирана рисунка на димяща цигара.
Това беше всичко.
Две пейки една срещу друга и табела зад паркинга, извън самия жилищен район. Никаква защита от дъжд или вятър. Негостоприемно и неудобно, сякаш в местната управа бяха взели маниак на тема вредата от тютюнопушенето.
Той нямаше нито време, нито сили да осмисли чутото в колата. Знаеше, че рано или късно у него ще се прояви някаква реакция и тя няма да е хубава, но засега държеше емоциите на разстояние. Съсредоточаваше се върху Хампус.
— Защо не? — попита го. — Защо не искате да говорите за нея?
— Защото ми отне много време да загърбя случилото се. Започнах отначало, имам нов живот — отговори Хампус с поглед по посока на осветените прозорци на триетажната къща, където го чакаха приятелката и дъщеря му.
Преди да стигнат до жълтата триетажна къща в западните части на града, Ваня каза на Себастиан как иска да проведат разговора. Ситуацията беше по-различна, отколкото с Ренате, този мъж спокойно можеше и да е заподозрян, потенциален извършител. Тя искаше да започне с това, че отново са отворили разследването по случая с Линда, тъй като нови улики сочели, че събитията може да не са се развили както било посочено в първоначалния полицейски доклад.
Нямаше да казват и дума за отмъщение.
Нито за изнасилвания.
Щяха да изчакат какво ще им даде Хампус.
— Както искаш — отвърна Себастиан и повече почти не проговори, освен с кратки отговори на преки въпроси.
Позвъниха на вратата на третия етаж и след като се представиха, той ги помоли да излязат с него навън, за да може да пуши. В дупката, предназначена за пушачите, в която се намираха в момента. Не пушел вкъщи, за да не излага дъщеря си на дима, а домсъветът решил вътрешният двор да е изцяло забранен за тютюнопушене.
— Онази Улрика ли се е свързала с вас? — попита Хампус и присви очи.
Ваня изглеждаше изненадана. Не беше очаквала да се потвърди толкова лесно теорията, че онези, които отмъщаваха за Линда, може да са получили информацията от вече покойната членка на Ab ovo.
— Улрика? — повтори Ваня, все едно нямаше представа за кого става дума.
— Обади ми се миналата зима, Улрика някоя си, каза, че била длъжна да разкаже за Линда. — Хампус пусна цигарата на земята, смачка я с крак и едновременно с това извади пакета от джоба на якето си и взе нова. — Не исках да говоря за това, така че затворих.
— Не ви ли интересува какво е станало с нея?
— Тя умря — каза той само и сви рамене, пъхна цигарата в уста и я запали; дръпна си и издиша дима. — Трябваха ми няколко години да се примиря с това.
Той стана, отдалечи се няколко крачки, застана с гръб към Ваня и Себастиан, вдигна очи към дома си, където водеше новия си живот. Ваня и Себастиан чакаха. Гледаха белия дим около главата му на фона на студената светлина.
