— Не можех да се справя, затова се отдръпнах. Смятах, че ако се държа на разстояние, няма да страдам толкова. Оставих я тя да решава. Бяха сигурен, че ще изгубим детето, но вярвах, че тя ще оживее.
Той млъкна и се обърна към тях. Нещастни, помръкнали очи. Себастиан познаваше този поглед, беше го виждал в огледалото много пъти.
— Отне ми години. Да се отърся от чувството за вина. Защото не можах да ги спася, не се опитах да я разубедя… Схващате ли?
Себастиан схващаше съвсем ясно.
Усещането, че не си успял да спасиш някого.
Да живееш с тази вина.
Всички мисли какво е можело да направиш по друг начин, как е трябвало да постъпиш, как не е трябвало. Себастиан имаше само няколко секунди да реагира и въпреки това непрестанно се връщаше към онзи ден. Колко време е имал Хампус? Седмици? Месеци? Толкова много възможности да действа другояче, да промени бъдещето.
— Помолих Тересе, най-добрата й приятелка, да се опита да говори с нея, мен не ме слушаше, но…
Той поклати глава, с което показа, че и Тересе не е успяла да убеди Линда. Той стъпка и втората цигара и пъхна ръце в джобовете на якето.
— Сега знам, че не сме можели да направим нищо. Тя беше решила, тялото си беше нейно. Не можех да я завлека в болницата и да я накарам да абортира.
Ваня го гледаше. Тя умееше много неща, но най-добре умееше да разбере дали някой лъже. Хампус Бугрен не знаеше обстоятелствата около смъртта на Линда, в това беше сигурна „Риксмурд“ бяха убедени, че информацията, дошла вероятно от Улрика, е мотивът за престъпленията, които разследваха.
Тоест Бугрен не беше виновен.
Само че би било твърде немарливо да го изключат от заподозрените въз основа на инстинкта й. Не можеха да го питат за алиби за въпросните дати и часове, без да разкрият твърде много. Не разполагаха дори с косвени основания да го арестуват, а ако се досетеше за какво са дошли, можеше да унищожи уликите, след като те си отидеха. Но тя реши, че не е задължително да си тръгнат с празни ръце.
— Възможно ли е да вземем ДНК проба? — попита го с възможно най-неутрален тон.
— Защо?
— Както казахме, отново отворихме разследването на смъртта й и колкото повече хора изключим, толкова по-добре.
— Убита ли е? — попита той със, колкото и да е странно, надежда в гласа.
Себастиан го разбираше много добре. Привидно се беше примирил с факта, че не е можел да предотврати смъртта на Линда, но съмнението никога не го напускаше, вечно напомняше за себе си. Бавно го ядеше отвътре. Ако смъртта й се дължеше на фактори, на които той по никакъв начин не би могъл да повлияе, например че на връщане към къщи е срещнала убиец, самообвиненията и угризенията щяха да изчезнат. Той щеше да е свободен.
— Не — отговори Ваня направо и смаза надеждата. — Но обстоятелствата около смъртта й може да са по-различни, отколкото се е смятало тогава, и се налага отново да прегледаме техническите доказателства.
— Но бременността я е убила?
— Да, доколкото знаем — каза тя истината.
Искаше й се да му каже, че Линда може и да е била убита — тогава той вероятно щеше да им даде ДНК проба, за да докаже невинността си, но това беше твърде голяма лъжа, щеше да му повлияе твърде много. Тя не можеше да лъже за причината за смъртта, особено ако някой ден той научеше истината.
— Тогава не разбирам…
Изглеждаше наистина объркан. Заваля сняг. Снежинките падаха бавно на светлината на самотната улична лампа, под която се очертаваше силуетът на Хампус. Картината на спокойствие и хармония контрастираше с объркването на мъжа пред тях.
— Аз не бях там. Тя е излязла с приятелки от църквата и се е опитала да се добере до болницата. Обадиха ми се сутринта, когато вече беше мъртва.
— Въпреки това — опита се да го убеди Ваня. — Вашето ДНК наистина ще ни помогне.
Хампус я изгледа. На Себастиан му се стори, че е убеден, че зад искането й се крие нещо друго, че има скрита цел.
— Не.
— Защо?
— Не искам. Не искам да го имате. Не искам държавата да знае всичко за мен в регистрите си.
Той ги гледаше. Ако изобщо бяха успели да спечелят доверието му, сега го загубиха. Хампус се уви по-плътно в якето, отстъпи крачка назад и с езика на тялото си даде да се разбере, че ако може да решава, разговорът е приключил.
Разговорът беше доброволен, тъй че приключи.
На връщане към Упсала нямаше кой знае какво движение и мощните фарове пронизваха плътния мрак, затова Ваня настъпи газта и постигна скоростите на Били. Не искаше да прекарва повече време от необходимото в една кола със Себастиан.
Хвърли поглед към него.
Пак седеше, извърнал глава от нея.
Беше я облегнал на дланта си, трудно беше да се каже дали спи, или не.
Във всеки случай не говореше. Не беше продумвал, откакто напуснаха Худиксвал, и само набързо се съгласиха, че по всяка вероятност Хампус Бугрен не е от мъжете, които издирваха, въпреки отказа да даде ДНК проба. Може би наистина защитаваше личните си данни, може би беше виновен за нещо друго, но не и за това, което разглеждаха — в това и двамата бяха убедени.
