Радиото работеше. Някаква програма, в която водещият със съчувствие в гласа и — предположи Ваня — престорен интерес разговаряше със слушатели, обадили се с крайно безсмислени истории по темата „Да се вдигнеш от дъното“. Явно темата засягаше всичко от вдигане на крака след депресия до буквално изкачване на планина, също така повишение в работата, късно ставане сутрин, възстановяване от болест, че даже и от падане от лодка. Слушателите решаваха и Ваня, ако ще животът й да зависеше, не би могла да разбере кой е решил, че тези твърде лични, твърде дълги и напълно безсмислени истории ще представляват интерес за когото и да било.
— Може ли да го спра? — попита тя съвсем тихо, без да отмества очи от пътя.
— Разбира се — промърмори Себастиан.
Значи не спеше.
Ваня изключи радиото, но веднага съжали. В колата настъпи пълна тишина. Поколеба се дали пак да не го включи, само да смени станцията, например с някоя музикална. Но се отказа.
Нека да е тихо.
Беше длъжна да му каже нещата, които му наговори на отиване при Хампус Бугрен. Напомняше си как само допреди няколко седмици изобщо не можеше да търпи Себастиан. Вечерята при Торкел, срещата с Валдемар — постъпка, която показваше, че е способен да направи нещо, от което не печели само и единствено той — и фактът, че като цяло сякаш се стараеше, не бяха достатъчни.
Това не беше обичайното му състояние.
В действителност везната винаги клонеше към непоправим, арогантен и себичен. Това, че изобщо я беше грижа как се чувства, че не искаше да го нарани, показваше само какъв невероятен манипулатор беше той. А не че се е променил, нито че някога ще стане по-добър. Той беше разрушителна сила в една вечна спирала и рано или късно щеше да я повлече със себе си.
Още по-надълбоко от досега.
Толкова надълбоко, че тя повече да не успее да изплува.
Тъй че да, беше длъжна да му каже всичко това.
Нека да е тихо.
И все пак леко въздъхна от облекчение, когато телефонът иззвъня, и вдигна.
— Ваня на телефона. Пуснала съм спийкъра — каза.
— Урсула е — чу се от микрофона. — Как мина с веселия Худик?
— Не взехме ДНК, но и двамата със Себастиан сме почти сигурни, че не е бил той — отговори Ваня с бърз поглед към съседната седалка за потвърждение.
— Сигурно сте прави — каза Урсула. — Били провери компютъра на Улрика Монсдотер. През март е потърсила „Косас Утилес“ и им изпратила мейл.
— А „Косас Утилес“ е…
— Фирмата на Родриго и Даниел Валбуена във Венецуела.
— Какво им е писала? — попита Себастиан с интерес и се понадигна на седалката. — Здрасти и от мен, между другото.
— Здравей. Писала, че трябва да се свърже с тях, ставало дума за Линда.
— Какво са й отговорили?
— Нищо. Но им е дала номера на мобилния си телефон, може да са се обадили, още не сме получили списъците с разговорите й.
Ваня и Себастиан обмисляха новините в друг вид тишина от онази, която цареше в колата допреди минута-две. Това беше голяма стъпка в правилната посока, но предстоеше още по-голяма.
— Това не е всичко — продължи Урсула. — И двамата Валбуена пристигнали в Швеция през Гьотеборг преди около два месеца.
— Тук ли са? — нескрита изненада в гласа. — В Швеция?
— Но никой не знае къде, не са дали адрес.
По гласа на Урсула ясно личеше колко е доволна. От четиримата мъже, представляващи интерес за разследването, едва за няколко часа двама се бяха превърнали в главни заподозрени.
— Пуснахме ги за издирване — осведоми ги тя напълно ненужно.
Ваня погледна часовника на таблото.
— На около час сме от Упсала, да идваме ли?
— Не, тази вечер няма кой знае какво повече за вършене. Ане-Ли иска да сме там утре в осем.
— Окей, тогава аз се прибирам в апартамента, а Себастиан…
Тя се обърна към него. Смяташе ли да си отива в Стокхолм, или щеше да остане в Упсала?
— Аз ще отида в хотела.
— Значи може после да се видим — отвърна Урсула.
— Сега там ли си?
— Не, още съм на работа, после отивам на вечеря.
— С Бела?
— Не. Карай внимателно.
С тези думи тя затвори. В колата отново настъпи тишина.
Салфетка.
Бяла платнена квадратна салфетка.
Не идеално чиста, петънцата тук-там ясно показваха, че е използвана. Урсула седеше на леглото в хотелската си стая и гледаше квадратното парче плат.
Не постъпваше разумно.
Този път беше успял да я убеди. Беше късно, ресторантът работеше до 22:00 часа, беше удобно, стаята й щеше да е наблизо след тежкия ден. Много основания да се срещнат в нейния хотел.
