Петрос я чакаше отвън, изглеждаше искрено щастлив, като я видя, и тя усети, че на лицето й от само себе си грейна широка усмивка. Кратка прегръдка и след това влязоха в полупразния ресторант. Урсула искаше да ги сложат на маса, която не се вижда от улицата, от входа на хотела и от бара, и остана доволна, когато ги заведоха зад издадена етажерка с книги и кухненски съдове, зад които трудно можеха да ги забележат. Настаниха се на жълтите столове, прочетоха менюто и поръчаха. Урсула се двоумеше — не беше яла като хората от обяд, но пък не биваше да се тъпче толкова късно вечерта. Спря се на вегетарианска „Буца боул“ и чаша вино. След първите глътки — и след като на няколко пъти погледна притеснено към входа, реши, че Себастиан няма да ги види, и се поотпусна. Петрос помагаше за това. Оставаше си много по-добър от нея в тези неща. Грижеше се разговорът да прелива плавно от тема в тема, изслушваше я, задаваше въпроси и въобще превърна вечерта в съвсем естествено продължение на предишната им среща.
Донесоха им храната.
Тя поръча още чаша вино.
Разказа, без да навлиза в подробности, че разследването им се е придвижило напред, и Петрос шеговито се завайка — това означавало, че тя скоро ще напусне Упсала. Макар че Стокхолм не беше толкова далеч, съгласиха се и двамата. Той тъкмо я питаше какво прави Бела, когато мисълта я връхлетя.
Миналия път, като се видяха. В тайландския ресторант.
Той беше ходил във Вестерос. Предната вечер.
Същата вечер, когато Ингрид Дрюбер е била изнасилена в дома си. Във Вестерос. Сега го знаеше.
Отне й по-малко от секунда да осъзнае колко глупаво се държи. Идиотски. Сума ти хора са се намирали във Вестерос в онази вечер. Не на последно място жителите на Вестерос. Един от всички тези хора беше техният извършител. Но не Петрос. Естествено, че не. Били са двамата Валбуена, сега така смятаха. Даже бяха почти сигурни.
Родриго и Даниел Валбуена. Баща и син.
Макар че техните извършители не бяха роднини.
Петрос Самарас не беше роднина на Валбуена.
Тя се опита да се стегне, да потисне тези мисли. Беше прекалила с работата, мозъкът й прегря. Този случай я удари по-тежко, отколкото си мислеше или искаше да признае. Затова и я споходиха тези глупави, нелепи, невъзможни мисли. Това трябваше да е причината, или поне част от причините. Или пък нещо друго.
Тя се съсредоточи върху Петрос, към това да възвърне досегашното си добро настроение. Успя.
Четиресет и пет минути по-късно се разделиха. Той я прегърна, каза колко приятно е прекарал. Разбраха се пак да се видят, след което той бутна вратите и потъна в нощта, а тя тръгна към асансьорите. Спря. Поколеба се. Върна се в ресторанта, където сервитьорът тъкмо раздигаше тяхната маса. Извини се, пристъпи напред и взе салфетката на Петрос.
С която старателно си беше избърсал устата.
Която следователно съдържаше негова ДНК.
След това се върна в лобито и взе асансьора до стаята си. Където седеше в момента. На леглото. Загледана в салфетката.
Не постъпваше разумно.
Дълбоко в себе си знаеше какво беше станало и защо. Не вярваше, че Петрос е от техните извършители. Не наистина. Но си беше позволила да го повярва.
За да унищожи всичко.
За да си намери причина да не му вярва, да не може да му вярва. Почти се учудваше, че не се остави той да я хване какви ги върши. Че не се погрижи да намери достатъчно пречки от самото начало, така че никога да не може да бъде нормално, обикновено и приятно.
Тя не се справяше с нормалното, обикновеното и приятното.
Не действаше така.
Беше се опитала с Мике — твърде много години. Надяваше се да се справи, защото така всичко щеше да е много по-просто.
Бракът, майчинството, животът.
Де да можеше да постигне вътрешен мир, де да можеше просто да се забавлява.
След това пробва и с Торкел, но се отдръпна и сложи край, когато възникна възможност или риск, да се получи това, което той искаше.
Нормално, обикновено и приятно.
Тя не беше такава.
Какъв тогава беше смисълът да пробва и с Петрос? И от връзката с него нямаше да излезе нищо по-различно, отколкото с Мике и Торкел.
Познаваше само един човек, с когото това подхождаше.
Само един човек, с когото тя си подхождаше.
Един човек, който също като нея, никога не беше доволен, никога не беше спокоен. Който избираше дистанцията, който стоеше встрани от центъра на живота. Също като нея. Сродна душа. Ако съществуваше такова нещо.
Себастиан Бергман.
Беше си обещала: никога, не отново, не с него. Но не пречеше да го признае пред себе си. С нея беше невъзможно да се живее, точно както с него; и с него никога не можеше да бъде нормално, обикновено и приятно.
Щеше да бъде нещо друго.
Нещо, което само те двамата можеха да разберат и оценят.
Тазвечерната лудост беше нейният начин да предупреди самата себе си, че е на път да допусне грешка, като си мисли, че може да бъде като другите хора.
Да срещне някого чрез сайт за запознанства.
Да ходи на срещи, да общува, да разговаря, да позволи да разцъфне връзка.
Да порасне, да ги вплете.
