Кого заблуждаваше? Ако подходеше към Себастиан само с разумни очаквания, можеше да се получи нещо специално. Някога вярваше, че го обича.
Тя стана, сгъна салфетката и я остави на бюрото. Камериерката щеше да я вземе на сутринта. След това излезе от стаята, качи се на горния етаж и потропа. Силно. Той може би спеше. Още веднъж. По-силно. Никой не би могъл да спи на такъв шум. Но вратата си остана затворена.
Не беше в стаята.
А беше там.
За кратко преди около час. Ваня го беше оставила пред хотела. Стори му се, че мерна Урсула в ресторанта, но не й обърна внимание, качи се в стаята си.
Едва сега започна да го осъзнава.
Загубата на втора дъщеря.
Начина, по който тя го каза. „Също като Ана, ти няма да бъдеш част от него“. Себастиан смяташе за абсолютно немислимо Ваня, някога в бъдещето, да прости на майка си, да я приеме отново. Това, че го сравни с нея, не вещаеше нищо добро. Ни най-малко. Трябваше да го признае пред себе си. Изгуби я.
Този път завинаги.
Той крачеше из хотелската си стая. Буквално. Напред-назад. Ако пиеше или се дрогираше, това щеше да е моментът да се върне към злоупотребяването. Себеотрицателното му дело, което трябваше да е първата стъпка към сдобряването им — и затова може би чисто обективно не беше съвсем себеотрицателно — се беше провалило, беше рикоширало по начин, който не беше предвидил. Резултатът бе нулева надежда за бъдещето, поглед, обърнат към спомените от миналото.
Вярно беше, че тя в известно отношение беше заместител на Сабине. Нима е странно? Ако си загубил една дъщеря, искаш другата да е близо до теб. Ако имаш двама бащи обаче, не е толкова сигурно, че ще ги искаш и двамата.
Не беше необяснимо.
Просто непоносимо.
Това беше последният му шанс. Той се възползва, но се провали. Време беше да приеме, че краят е дошъл. Време беше да продължи напред. Жалко само, че в това ни най-малко не го биваше.
Но всяко зло за добро, помисли си той, докато крачеше безспир в ада, който сам си беше създал. Беше стиснал зъби заради Ваня. За да остане част от разследването. Близо до нея. Щом тя не искаше и да го знае, нямаше значение какво прави.
И с кого.
Тя изглеждаше изненадана, че се звъни на вратата й толкова късно вечерта, но най-вече от това кой стоеше отвън.
— Имахте тежък следобед, реших да проверя как се чувствате — обясни Себастиан, когато тя го попита за какво е дошъл, какво иска.
— Дошли сте чак дотук, за да проверите как се чувствам? — Явно недоверие в гласа. Зелените й очи го гледаха втренчено. — Откога полицията се грижи за чувствата на хората?
— Аз не съм полицай, психолог съм. Криминален психолог. Смятам, че това е едно от служебните ми задължения, когато работя с „Риксмурд“ — излъга той, без да му мигне окото.
Ако тя не беше, поне в неговите очи, привлекателна жена на точната възраст, и ако той не беше нервен, разочарован и похотлив, нямаше изобщо да му дреме.
— Но може би ви безпокоя?
— Не, ни най-малко.
Но не го покани да влезе, все така стоеше зад открехнатата врата и го гледаше, сякаш за да определи дали зад идването му не се крият други мотиви. Себастиан й хвърли поглед, който — от опит знаеше — не можеше да не я разтопи. След още няколко секунди Ренате отвори широко вратата и го пусна да влезе.
— Да ви предложа нещо? — попита го, докато той се събуваше и си сваляше якето. — Кафе, чай?
— Благодаря, няма нужда.
Тя го покани в дневната. Приглушена светлина освен над един от фотьойлите, до който светеше ярка лампа за четене. На малка масичка до него беше оставена бродерия заедно с почти празна чаша вино. Това го изненада, по някаква причина не си я беше представял като човек, който се занимава с ръчен труд. Ренате кимна към дивана, включи вградените в тавана лампички и отиде да си вземе чашата.
— Вино? — предложи му.
— Не пия.
— Защо?
Според Себастиан само в Швеция беше възможно така директно и безцеремонно да те попитат защо не искаш алкохол. Пиенето беше нормата, когато си в компания, и ако не го правиш, повечето хора се чудеха.
— Предразположен съм към зависимости — отвърна Себастиан и за първи път, откакто дойде, беше искрен.
По-деликатен начин да каже, че лесно се поддава на злоупотребяване с какво ли не. На една от зависимостите си в момента искрено се надяваше да може да се поддаде в рамките на близкия час, или колкото там беше необходимо, за да я вкара в леглото.
Себастиан се настани на дивана. Огледа се, докато Ренате се суетеше в кухнята. Стаята беше бяла, светла и изглеждаше модерна и обзаведена с мисъл. Големи повърхности, малко мебели, подбрани внимателно. Дали бяха дизайнерски, или от „Икеа“, той нямаше представа, но беше обзаведено уютно и с вкус. Ренате се върна с малка табла. Чаша бяло вино, диетична кока-кола за него и купичка кашу.
— Донесох ви кола̀ — постави тя таблата на масата и седна до него на дивана с чашата си вино.
— Благодаря.
