Той се протегна към кутийката. Отвори я и си наля една чаша. Отпи, докато пак се облягаше назад. Нямаше смисъл от бъбрене, комплименти за къщата и обзавеждането или въпроси откога живее тук, какво работи и какви са интересите й. Беше дошъл в качеството си на загрижен професионалист.
— Както казах, посещението ни може да е предизвикало много емоции, затова просто исках да видя как се чувствате.
— Много мислих за това — кимна тя и надигна чашата си.
Себастиан усети как надеждата се пробужда. Явно й се говореше. Разговорът можеше да ги сближи, да ги открие един за друг, да даде възможност той да играе играта. Да спечели.
— Най-вече дали е можело да направим нещо по друг начин — продължи Ренате. — Не около самата бременност, а преди това. За да чувства тя, че може да ни има доверие. Да ни каже.
Себастиан кимаше съчувствено. Имаше два пътя, по които да тръгне. Да се съгласи, че явно е съществувала пропаст, липса на доверие, да се опита да облекчи чувството, че тя е сбъркала някъде, да приглуши угризенията й.
Или…
Да даде друго обяснение за станалото и да вдигне отговорността от плещите й изцяло.
Трябваше да избира между утешение и признателност.
Сексът обикновено беше хубав след утешение, но признателността беше по-сигурен път към успеха. Тази вечер той не се нуждаеше от нищо специално, най-обикновеното удовлетворение щеше да му е достатъчно. Признателност значи.
— Не е задължително да не ви се е доверявала. Може би е искала да ви опази от една изключително тежка ситуация — изрече Себастиан бавно, сякаш подбираше думите си внимателно. — Знаела е какво иска, знаела е какво ще искате вие. По този начин ви е спестила известно страдание. В крайна сметка, какъвто и да е изходът, вие не бихте могли да постъпите другояче, защото не сте знаели.
— Какво искате да кажете? Че не е споделила от грижа за нас?
— Възможно е. Не я познавам, не знам нищо за отношенията ви, казвам само, че не е задължително да не ви е имала доверие.
Той видя, че Ренате осмисля чутото, че това е нова идея, добре дошла идея.
— Какво щяхте да направите? — продължи Себастиан и се наведе към нея развълнувано. — Ако знаехте?
Ренате отпи от виното, отмести от очите си кичур от червената си коса и го погледна.
— Щях да се опитам да я разубедя. Да я спася.
— Тя не е искала да бъде спасена. Била е възрастен човек, пълнолетен. Взела е решение, тялото си е било нейно. Не бихте могли да я завлечете в болницата и да я накарате да абортира — повтори той думите на Хампус Бугрен.
Хампус едва ли би имал нещо против, нали Себастиан ги използваше за добра кауза. За да вкара жена в леглото.
— Можеше да опитаме. Може би щеше да ни чуе, да размисли. Може би след това щеше да ни мрази, нямаше да ни проговори повече, но поне щеше да е жива.
— Нормално е да мислиш как иначе е можело да постъпиш, но в този случай не е имало какво да направите. Човек може да действа само според информацията, до която има достъп.
— Която тя не ни даде.
— Именно. За да ви предпази. Да предпази връзката ви. За да спести на себе си чувството, че ви е предала, и да спести на вас чувството за безпомощност. Затова се е дистанцирала от вас.
Той видя как Ренате мисли над думите му. Приема ги. Може би си въобразяваше, но нещо в езика на тялото й сигнализира за известно облекчение. Може би не признателност, но и с облекчение можеше да се получи, помисли си той.
Ренате промени позата си на дивана, сви се с вдигнати на седалката крака, облегна се назад. Макар че беше останало съвсем малко в чашата, виното беше опасно близо до разливане. Един кичур коса отново падна пред очите й и тя го отметна, погледна Себастиан.
— Знаете ли, преди да стане това, когато четях некролози за хора, умрели преди пет, десет, петнайсет години, си мислех само: Get over it. Забравете го, продължете напред.
Тя допи виното и остави чашата на масата. Себастиан погледна деколтето й, когато се наведе, но се постара очите им да се срещнат, когато тя пак се облегна на дивана.
— Но какво правиш, когато не можеш да го преодолееш? Когато още има мъка. Празнота.
— Знам какво имате предвид — кимна Себастиан. — Равновесието между скръбта и спомените, и желанието да продължиш… Може да е много трудно.
Надяваше се нещо в гласа му да разкрие на Ренате, че той не говори от чисто професионална гледна точка, а и от лична. Че наистина го мисли, когато казва: „Знам какво преживяваш“.
— Вие кого сте загубили, ако мога да попитам?
Себастиан се поколеба. Този път не като част от играта. Истинска нерешителност. Дали това беше път, по който му се искаше да поеме? Дали да използва Сабине, за да постигне целта си? Искаше ли да отвори тази врата? След кратък размисъл, реши, че така или иначе не би могъл да се чувства по-зле.
— Жена ми и дъщеря ми. В Тайланд, Коледа 2004-а.
— При цунамито?
Себастиан кимна и започна да разказва. Двайсет и пет минути по-късно Ренате се наведе и го целуна.
Другите вече се бяха събрали в конферентната зала, когато Себастиан пристигна.
