— Кайса Крунберг, колежката му, не можа да ни помогне — спокойно осведоми Торкел останалите. — Шефката й е дала нареждане на техническия отдел да й съобщят, ако някой се опита да проникне в компютъра на Вебер, така че… — Той сви рамене, за да покаже, че това е задънена улица. И не първата, за съжаление. — Между другото, не знаем да е мъртъв — поправи той Ане-Ли.
— Не, дявол да го вземе, не знаем нищо. Нямаме нищо. Това е недопустимо.
Торкел подозираше, че ги е привикала, защото някой по-голям шеф е попитал Ане-Ли как върви с глас, който всъщност е казвал: „Гледай да го разрешиш бързо, че иначе…“. Натискът върху нея се беше увеличил след втората пресконференция в понеделник, на която съобщиха за новото нападение над Тересе и се проявиха, както беше по план, като доста некомпетентни. Вестниците вече пишеха всеки ден. Два от тях изпратиха репортери, които да предават ежедневно от „Ужасената Упсала“. От новините на двете национални телевизии и на ТВ4 се занимаваха непрекъснато с изнасилванията и в никой от репортажите полицията не бе представена в особено добра светлина. Вървеше по план, но все пак… Ане-Ли нямаше желание да се показва като неспособна, ако това не дадеше резултат. Той предполагаше, че се е опитала да говори с Русмари, но и тя не е имала с какво да помогне. Тъй като Ане-Ли отказа да предаде отговорността за случая на „Риксмурд“, официално вината не можеше да бъде хвърляна върху тях, съответно и върху Русмари. Така че проблемът си беше изцяло на Ане-Ли. И тя изглеждаше твърдо решена да се справи.
— Ще им отворим прозорец. Времева рамка, през която да ги принудим да действат.
— Как? — обади се Себастиан и от гласа му пролича, че макар още да не я е чул, вече смята идеята за лоша.
— Клара ще пише в социалните мрежи, че ще отсъства известно време. Неопределено време. Заминава в събота вечер.
Ане-Ли взе няколко листа от масата, раздаде екземпляри на всеки и те започнаха да четат.
„Само да ви кажа, че от събота вечер няма да бъда в Упсала. Тримата със Сак и Виктор ще попътуваме малко. Ще видим за колко време и къде ще ни отвее вятърът. Сак и Виктор вече са при баба и дядо и аз отивам при тях през уикенда. Взехме си отпуска, за да можем да бъдем заедно цялото семейство. Имахме трудна есен и просто ни трябва малко време насаме. Казвам го просто за да не се чудите къде се губя. Поздрави на всички! Прегръдки, Клара“.
— Тя знае ли? — попита Ваня, докато преглеждаше текста.
— Естествено, тя го написа.
— Не! — отсече Себастиан и остави листа. — Не го правете.
— Защо?
— Не предизвиквайте реакция, не ги провокирайте, точно тогава нещата се объркват. Имайте търпение. Рано или късно ще ударят. Може би не тази седмица, може би не и следващата, но ще ги хванем.
— И тази седмица е късно.
Себастиан се обърна към другите за подкрепа. Торкел също остави листа и вдигна очилата си за четене на челото.
— Има ли голяма разлика с това, което вече правим? — погледна той Себастиан.
— Да, има.
— Каква?
Себастиан стана от стола и започна да крачи из стаята.
— Ти сама каза, че той е хищник, когато дойде при мен в Сала, помниш ли? — обърна се той директно към Ане-Ли.
— Да.
— Представи си истински хищник… лъв човекоядец. Искаш да го хванеш, затова оставяш някъде коза и гледаш наблизо да има хора, които да причакат лъва и да го заловят или убият.
— С коза ли ме сравни? — прекъсна го Ваня с лека усмивка.
Той не й обърна внимание.
— Чакайте, лъвът приближава, когато се почувства в безопасност, напада и вие го хващате.
— Така…
— Същият сценарий, но този път гоните лъва. Подгонвате го към козата с огън и с онези електрически джаджи, с които се води добитък… Какво смятате, че става?
Преди Ане-Ли дори да си поеме дъх, за да отговори, той продължи:
— Той напада, не задължително козата. После избягва. Вероятно убива някого, ако ще и случайно.
— Аз съм козата, нали така?
— Добре де, може да не беше най-доброто сравнение — въздъхна Себастиан, след като се спря и забеляза скептичните и донякъде развеселени погледи на останалите. — Но фактите са си факти — лоша идея е да ги водите до отчаяни мерки.
— Според мен идеята е страхотна — заяви Ваня и се надигна. — Защо да чакаме по-дълго от необходимото?
— Току-що обясних защо.
— Знам, че искаш да ме защитиш, да се правиш на татко, но нямам нужда да ме защитава някой, най-малко пък ти.
— Не става дума за това, не става дума за мен.
— Винаги става дума за теб. Но аз мога да се грижа за себе си.
Себастиан разпери ръце в жест, който можеше да означава, че се предава или че си измива ръцете.
Ане-Ли го беше измислила.
Торкел не възразяваше.
Ваня искаше.
Невинаги беше толкова схватлив, но дори той осъзна, че това е битка, която не може да спечели.
