— Аз съм шефът, така че проблемите в службата са моя грижа.
Ваня въздъхна разочаровано. Ане-Ли просто не искаше да я чуе. Явно беше взела решението и нямаше значение какво ще й каже.
— Нарани ме, мен, лично, няколко пъти — промълви тя в последен опит да й повлияе емоционално. — Той беше причината да напусна „Риксмурд“.
Което не беше съвсем вярно. През пролетта тя осъзна, че се налага да промени живота си. Да направи нещо ново. В крайна сметка трябваше да помисли какво всъщност желае, коя е тя, „да намери себе си“, макар че тя самата никога не би използвала такива високопарни думи. Това включваше напускане на „Риксмурд“. Но способността на Себастиан вечно да намира начин да се набърка в разследванията им, спомогна за решението. Ане-Ли я погледна в очите и се наведе към нея:
— Не си мисли, че не се вслушвам в думите ти, Ваня. Аз също не съм чувала много хубави неща за него. — Тя стана и отиде до прозореца, вгледа се в колите на кръговото движение осем етажа под тях. — Но е въпрос на време пресата да надуши какво става. И да гръмне. Дотогава трябва да съм направила всичко по силите си. Да поканя най-добрия профайлър в Швеция, е стъпка в правилната посока.
Ваня кимна неохотно — от чисто полицейска гледна точка шефката й имаше право.
— Ако оставиш личните отношения настрана — продължи Ане-Ли и се обърна към Ваня, — нима той не е добър в работата си?
Ваня нямаше намерение по никакъв начин да сътрудничи за настаняването на Себастиан в Упсала, толкова близо до нея, затова замълча, което само по себе си беше достатъчен отговор.
— Докато е тук, ще си държи панталона закопчан и ще се отнася уважително с хората.
— Да бе — изсумтя дъщерята.
— Но въпросът е… — Ане-Ли се престори, че не я е чула — дали ти можеш да работиш с него?
— Не ми се иска — отговори Ваня искрено.
— Извинявай, Ваня, но трябва да отговориш с „да“ или „не“.
Бяха се постарали да направят сутринта възможно най-нормална. Заради Виктор. Станаха заедно, направиха закуска, приготвиха му нещата за часа по физическо възпитание.
През нощта не можаха да заспят до късно. И тя, и Сак дълго будуваха, тихо си шепнеха от двете страни на спящото дете. Сак заспа в един и половина; за своя изненада Клара също успя да поспи няколко часа и на сутринта се чувстваше по-добре. Може би заради ежедневната обстановка и делничните задължения. Заради Виктор трябваше да си е все същата мама. Сак попита какво да прави, дали да си остане вкъщи, да не ходи на работа? Да се върне, след като заведе Виктор на училище. Решиха да отидат заедно. След като изпратиха детето, Сак отново попита какво да правят. Как предпочита тя.
Клара искаше да види Ида.
Преди по-малко от месец, когато научи какво се е случило на гробището, се чуди известно време дали да й се обади, но накрая се въздържа. Сега искаше да я посети.
Защо — не знаеше точно.
Просто й се струваше, че е редно.
Сак я изпрати дотам и се разбраха след час да дойде да я вземе. Ако решеше да остане по-дълго или пък да си тръгне по-рано, щеше да му прати съобщение.
Клара преживя известен шок, като видя старата си приятелка. Ида изглеждаше изтощена — тъмни кръгове под очите, бледа сивкава кожа и сплъстена безжизнена коса, сякаш отдавна не се е къпала. Освен това беше отслабнала. Разбира се, можеше да е станало и преди нападението, Клара не я беше виждала от няколко години, но чувстваше, че не е така. Ида не показа особена радост, нито благодарност, че е дошла да я види, само измънка: „Здравей, при мен ли идваш?“, прегърна я за секунда и я покани в апартамента си.
Отидоха в кухнята, където често бяха седели.
Когато още общуваха.
Нищо не се беше променило. Полукръглата маса до стената, белите столове, скрина до другата стена с малката калаена купа и фигурките на Исус и Дева Мария, таблото за бележки отгоре, кремавите шкафове, микровълновата върху плота от светло дърво. Клара не виждаше никаква промяна след последното си гостуване.
— Защо? Само за това мисля. — Ида дойде до масата и наля две чаши кафе. На Клара й се стори, че от нея се носи лека миризма. — Защо се случи? Защо точно на мен?
— Разговаряш ли с някого? — попита Клара.
— Не бих казала — поклати глава Ида. — Мама предложи да дойде при мен за известно време, но аз не исках.
— Защо не? Тъкмо няма да си сама.
Защо не? Ида сама си беше задавала този въпрос. Без съмнение щеше да е по-добре при нея да има някого през първите седмици, когато подскачаше при всеки звук в къщата, при всяка стъпка на площадката. Но тя не желаеше. Искаше й се никой да не знае какво й се е случило.
— Щеше да й е трудно, щеше да се тревожи повече от мен. — Опита да се усмихне, когато седна срещу Клара. — И не искам да се отнася с мен по-различно отпреди.
Само дето всичко беше по-различно.
Тялото й, общо взето, беше възстановило нормалния си ритъм. Вече не трепереше неконтролируемо, не се будеше толкова често нощем. Все още се насилваше да яде, но поне се хранеше. В емоционално отношение обаче беше друго. Трудно й беше да се съсредоточава, люшкаше се между крайни състояния, ту беше тъжна, ту яростна. Мислите й се връщаха все към едно и също.
