Той взе чашата си и също се облегна назад, като се стараеше да не изглежда твърде развълнуван.
— Помислих малко, докато говорехте по телефона — започна и отпи от кафето, сякаш се колебаеше как да се изрази. — Значи смятате, че този тип ще излезе по-ужасен от Мъжа от Хага?
Ане-Ли го изгледа изненадано. Каквото и да е очаквала да й каже, със сигурност не е било за нейния случай, личеше си.
— Ако му позволим да продължи, да — отговори тя с известна надежда в гласа.
Себастиан закима бавно, като че ли се бореше със себе си, и накрая я погледна в очите:
— Добре, разкажете ми подробно.
— Мамка му, ти сериозно ли?!
Не беше сигурно към кого бяха отправени тези думи, но тъй като Ваня впи очи в него при влизането му в службата, Себастиан предположи, че възклицанието е насочено към него, макар че за присъствието му тук беше отговорна Ане-Ли.
Докато свиваха по „Свартбексгатан“ и паркираха пред полицейското управление — модерна девететажна сграда с изцяло остъклена фасада, където според табелите се помещаваха също национално звено „Затвори и пробация“ и Районната прокуратура — той обмисляше как да подходи към нея.
Дълго време не слезе от колата, осъзна, че се притеснява от предстоящата среща.
Дали да се прави на изненадан, уж че не е имал представа, че тя изобщо работи в Упсала, камо ли пък по това разследване? Бързо отхвърли идеята. Едно беше да лъже, в това беше адски добър, но чак да симулира изненада и тя да се хване — съмнително беше, че ще му се размине. Освен това Ане-Ли можеше да й каже, че са говорили за нея в Сала и да разкрие лъжата за секунда.
Накрая тя му почука на стъклото, той слезе от колата и след като се легитимира и се подписа, последва Ане-Ли до един от асансьорите в новопостроеното крило. През това време стигна до решение — да бъде плах и изпълнен със съжаление. Щеше да започне с това как знае, че тя не го иска там, да продължи с обещание само да работят заедно и нищо повече, да признае досегашните си грешки и да обещае да се промени и да стане по-добър.
Да, това щеше да е.
Но той едва успя да излезе от асансьора, камо ли да заговори.
Ваня ги видя, докато идваха, и се закова на място. Очите й загоряха, раменете й се стегнаха, цялото й тяло се напрегна, сякаш готово за атака, когато те бутнаха вратата и влязоха в службата. Ане-Ли дори не успя да го представи, преди Ваня да изстреля въпроса за присъствието му. Ане-Ли само изгледа Ваня за момент, преди да посочи един мъж на около 35 години, който седеше зад бюро до прозореца:
— Карлос Рохас, дясната ми ръка — представи го тя.
Мъжът се изправи, протегна ръка и Себастиан забеляза, че носи поне три пуловера.
— Това е Себастиан Бергман, криминален психолог, ще ни помага в разследването — продължи Ане-Ли, докато си сваляше палтото.
— Здравей, добре дошъл — поздрави го Карлос и изгледа Ане-Ли въпросително.
Не чу ли възклицанието на Ваня? Нямаше ли да й отговори по някакъв начин?
— Благодаря — отвърна Себастиан и стисна ръката му. Беше ледена, сякаш изведнъж се е озовал навън без ръкавици в зимен ден.
— Ваня, може ли да си кажем две думи? — продължи Ане-Ли с нормален тон и кимна по посока на кабинета си, който всъщност представляваше само няколко стъклени стени около бюро, библиотечка и два посетителски стола.
— Здравей, Ваня — промълви Себастиан смирено, но тя само го изгледа яростно и тръгна след шефката си.
Ане-Ли окачи палтото си и посочи на Ваня един от дизайнерските столове „Ханс Вегнер“. Ваня се тръшна на стола с гръб към Себастиан и Карлос. Стъклените стени не я отделяха толкова от него, колкото й се искаше. Струваше й се, че усеща погледа на Себастиан в гърба си, но не се обърна да провери дали си въобразява.
— Така. Обясни — нареди Ане-Ли и седна срещу нея.
Откъде да започне? Как Себастиан я молеше да го пусне в живота си, само за да я нарани впоследствие. Как вечно обещаваше да даде най-доброто от себе си, но я предаде накрая. Как се почувства колкото обидена, толкова и ядосана, когато го видя преди малко. Колко да разкрие?
За Ана, Валдемар и Себастиан.
Мама, татко и татко.
— Първо на първо, той ми е баща.
Все отнякъде трябваше да започне, а това беше най-важната информация.
— Сериозно? — вдигна вежди Ане-Ли.
— Да.
Ане-Ли погледна към общия кабинет, където Карлос показваше на Себастиан къде да се настани. После пак се обърна към Ваня, кимна й да продължи. Личеше, че не смята роднинството за достатъчна причина за острата реакция на колежката си и за отхвърлянето на Себастиан. Ваня реши да не й спестява нищо.
— Той е сексманиак. Няколко пъти е лягал с жени от нашите разследвания — свидетелки, прокурорки, близки на жертвите, какви ли не. Държи се крайно непрофесионално.
— Ще го имам предвид — кимна другата жена равнодушно.
Не такава реакция очакваше Ваня. Започваше да губи самообладание. Наистина ли щеше да се наложи да обяснява защо Себастиан Бергман не бива да помирисва полицейско разследване, след като дори не биваше да приближава нормални хора?
— Той е арогантен, себичен, сексист, не знам какво още ти трябва, да му се не види. Той е ходещ проблем във всяка служба.
