Себастиан чу съобщението на Клинг и Кланг в колата си, която беше паркирал на една от страничните улички — скрита, на разстояние; не искаше Ваня да знае, че я наблюдава, че е наблизо, за да я пази. Ако вече не беше прекъснала отношенията си с него, не би посмял. Щеше да се бои до смърт тя да не научи, да не й хрумне, че той й няма доверие, че според него трябва да я защитава мъж — всичко, на което беше дала израз вчера. Но сега нямаше как нещата да станат по-лоши, той нямаше какво повече да губи, така че можеше поне за собствено спокойствие да я държи под око и да направи всичко по силите си тя да не пострада.
Видя колата на Ваня да минава покрай него, запали двигателя и бавно потегли. Сви надясно, не бързаше, следваше я от безопасно разстояние. Знаеше, че лесно би могла да го забележи. Тъкмо беше стигнала до кръстовището, където трябваше да завие наляво. Себастиан натисна спирачката и почти спря. Мигачът на полото светна.
Надясно. Зави надясно.
Себастиан сбърчи чело учудено.
Какво, по дяволите…
Той даде газ и стигна до кръстовището, също зави надясно, увеличи скоростта и в последния момент успя да види, че колата на Клара свива вляво по-напред при една табела с нарисувани мъж, жена и дете с раници на път към обществената зона за отдих. Това не беше нормално. Нещо не беше както трябва. Себастиан последва колата, но се наложи да спре заради автомобилите в насрещното платно. С усилващо се безпокойство взе уоки-токито от съседната седалка.
— Ей, Клинг и Кланг, аз съм Себастиан Бергман, карам след Ваня и нещо не е както трябва.
— Кое не е както трябва? — гласеше незабавният отговор.
— Тръгна по друг път, отива в някаква тъпа зона за отдих наблизо.
Най-после колите в насрещното минаха и Себастиан успя да завие по тесния път; не след дълго се озова между дървета.
— Може би е избрала друг път, за да обърка евентуални преследвачи — предложи Клинг. Или може би Кланг.
— Не е вярно! — почти изкрещя той от притеснение. — Нещо не е наред. Домъкнете си дебелите задници.
— Къде сте?
Себастиан се огледа. Да, къде беше? Нямаше представа. Спокойният квартал с еднофамилни къщи бързо беше заместен от гори и поля.
— Зави първо надясно, после наляво… в някаква зона за отдих. — Той бързо погледна през десния страничен прозорец. — В момента минавам покрай футболно игрище.
— Знаем къде е. Идваме.
— Бързо — призова ги Себастиан и усети, че дишането му се учестява, сърцето бие лудешки.
Вече не се тревожеше.
Страхуваше се. Ужасно се страхуваше.
Продължи право напред, мина покрай някаква къщичка с паркинг отпред. Никакво синьо поло. Пътят се стесни, но Себастиан увеличи скоростта. След неколкостотин метра се раздели на две. Той спря с ругатни, свали предпазния колан и слезе. Отиде до кръстопътя, все едно беше някакъв проклет следотърсач, който може да проследи отпечатъци от гуми. Закрачи напред-назад, нервно прокара пръсти през косата си, от устата му се отрони сподавен вик, огледа се — и двата пътя водеха право в гората.
Тъкмо се връщаше към колата, за да рискува, да избере път наслуки, когато чу навътре в гората вляво от него да се затръшва автомобилна врата. Незабавно се втурна по тесния чакълен път нагоре. След половин минута видя синьото поло, спряло край пътя. Силует, наведен през отворената задна врата. Себастиан виждаше само гърба, краката и обувките, но веднага почувства, че не е Ваня. Изглежда, двигателят заглушаваше стъпките му, защото човекът не реагира, докато Себастиан не стигна почти до него. Вкопчи се в якето, издърпа го от колата. Блъсна го встрани. Хвърли бърз поглед към задната седалка. Ваня, жената с чувала на главата можеше да бъде единствено Ваня. Лежеше неподвижно по корем със смъкнати панталони. Себастиан се обърна, очакваше нападение, очакваше, че ще трябва да се защитава, но не последва нищо. Завъртя се, изненадан и объркан. За няколкото секунди, които му трябваха да обхване с поглед ситуацията, извършителят беше избягал, Себастиан го видя да тича в посоката, от която той самият беше дошъл. Остави го. И без това не беше във форма, нямаше как да го настигне, а и имаше по-важна работа.
Пак се завъртя към колата. Тъкмо щеше да се наведе, когато се вкамени. Между краката на Ваня беше паднала спринцовка, пълна с някаква субстанция.
Чак тук ли й биеше приспивателното?
Как тогава я беше вкарал в колата?
Тя би се съпротивлявала. Не би могъл да я доведе толкова далеч, ако вече не е обезвредена. Значи спринцовката не съдържаше приспивателно, освен това другите жертви бяха инжектирани във врата…
Зъбчатите колелца бавно се завъртяха. Той разбра какво вижда. И все пак не разбираше. Сякаш мозъкът му отхвърляше заключението, до което искаше да стигне. Той се досещаше каква беше белезникавата субстанция в спринцовката. Но защо му е на един мъж спринцовка със сперма?
