Това беше вчера. Цялата вечер Ваня прекара в къщата. Опита се да почете, да гледа филм, но думите на Себастиан не й излизаха от главата. Глупаво ли беше да ги принуждават да действат? Дали извършителите щяха да станат по-отчаяни и с това — по-опасни? Чу се още няколко пъти с полицаите отвън, обади се и на Били, но остана с впечатление, че го безпокои, че той си има други, по-важни неща, за които да мисли. Стори й се разсеян и напрегнат, затова тя приключи разговора бързо и се обади на Юнатан, разговаряха до късно през нощта. Чувстваше се по-притеснена, тревожна и уязвима, отколкото през цялата седмица дотук.
Но днес, когато се събуди, тези чувства бяха изчезнали напълно, заменени от напрегнато очакване.
Днес или утре.
Щяха да ги заловят.
Най-сетне щяха да ги заловят.
Радваше се, че скоро ще се свърши; най-вече, защото копнееше за Юнатан. Не се бяха виждали цяла седмица. Той й липсваше. Всичко в него. Компанията му. Тялото му. Искаше да спи с него. Да си направи дете с него.
Тя си допи кафето и остави чашата в миялнята, излезе в антрето и облече тъмнозеленото яке. Вдигна качулката и се погледна в огледалото. Оправи си бретона. Искаше й се да носи и слънчеви очила. Но като се имаше предвид, че навън беше кажи-речи тъмно, а за слънце и дума не можеше да става, вероятно би събудила известни подозрения. Затова леко наведе глава, когато отвори входната врата, затвори я след себе си, заключи и продължи към гаража. Знаеше, че полицаите, които стояха в автомобил нагоре по улицата, я наблюдават, но не си позволи дори да погледне натам, когато зави наляво. Натисна копчето и вратата на гаража се плъзна нагоре с жално скърцане. Всеки път, като вадеше колата през тази седмица, си помисляше, че трябва да я смаже. Но как и с какво? Нямаше представа, пък и определено не беше сега моментът. След като чуваше този звук всеки ден в продължение на седмица, щеше да го изтърпи още един ден.
Влезе в гаража — трябваха й няколко секунди да привикне с тъмнината. Тя свали качулката, когато пристъпи към шофьорското място на синьото поло. Тъкмо протягаше ръка към вратата, когато се вцепени. По-скоро изпита чувство, отколкото чу или видя нещо.
Чувство, че вече не е сама.
Че някой я причаква.
В тъмния ъгъл точно вляво от вратата на гаража, където нямаше камера.
Че някой се промъква към нея отзад.
Безшумно, в обувки „Ванс“, номер 42,5.
Инстинктивно реши да не се опитва да вади оръжието, а да рискува в ръкопашен бой. Но не успя дори да се наведе или да се завърти, преди тъмният гараж да стане напълно черен и тя да усети остро убождане във врата. С едната ръка се опита да смъкне чувала, но нападателят просто я бутна. Помисли си, че трябва да опита отново, трябва да го махне, да се опита да види мъжа, който я напада, но ръцете не я слушаха. В следващата секунда краката също се предадоха и тя падна в безсъзнание на мръсния под на гаража.
Берг и Ядав седяха в автомобила на безопасно разстояние от къщата на Клара Валгрен. Заповедта беше да я държат под постоянно наблюдение, но да стоят скрити. И двамата искрено се надяваха да са се скрили добре, по никакъв начин да не застрашат успеха на мисията. Трябваше да се реваншират. Никога не говореха за това, но и двамата знаеха, че другите често мислят за издънката при публичния дом на „Норфоршгатан“. Вярно, оказа се, че не са подплашили точния човек, затова не стана голяма беля, но все пак… не можеха да си позволят още една грешка. След издънката чуха в трапезарията онзи дебел психолог, когото Ане-Ли извика, да ги нарича Клинг и Кланг. Полицаите от „Пипи Дългото чорапче“. Ако не внимаваха, този прякор можеше да им се лепне за цял живот. Колегите щяха да им викат Клинг и Кланг и ако Берг и Ядав се обидеха, щяха да обясняват, че е само „дружеска закачка“.
При къщата имаше раздвижване. Ваня излезе с вдигната качулка на зеленото яке. Заключи вратата с гръб към тях и я видяха как отива към гаража, завива наляво и се скрива от поглед. И двамата я проследиха с очи, а Берг взе малкия бележник, оставен между седалките, погледна часовника и отбеляза часа, в който тя излезе от къщата. Никой не им беше наредил, но въпреки това го правеха. Записваха всичко. Кога слизат от колата, кога правят обиколка около къщата — от разумно разстояние, разбира се — кога се свързват с Ваня, кога я виждат за последен път вечерта, за първи път сутринта. Този път нищо нямаше да се обърка.
Берг остави бележника и химикалката и тъкмо щеше да каже на колегата си, че днес Ваня се бави повече от обикновено в гаража, когато синьото поло се показа на задна от гаража, излезе на улицата, зави надясно и пое в тяхната посока. Останаха на място, видяха Ваня, все още с вдигнатата кожена качулка на зеленото яке, да кара колата. Берг вдигна ръка за дискретен поздрав. Ваня отлепи два пръста от волана, но не погледна към тях. Ядав взе радиостанцията и докладва по канала, който използваха, че е напуснала къщата и е на път. Че двамата ще продължат да държат къщата под наблюдение и ще докладват, ако видят нещо необичайно или някой, който приближава до нея.
