Защо?
Защо се случи?
Защо точно на мен?
Молеше се. Повече откогато и да било; имаше нужда от помощ, за да продължи напред, да се излекува. Но не получаваше отговор. Опитваше се да намери утеха в Библията. Не искаше да ходи на църква. Не желаеше хората да клатят глави и да я съжаляват.
Или още по-лошо — да мислят, че си го е заслужила.
Че е справедливо наказание за нещо, което е извършила.
Знаеше, че Бог не наказва по този начин, че Исус е изкупил всички грехове и стига тя да се помолеше за прошка, щеше да я получи. Но не всички от паството гледаха по този начин. Някои вярваха в справедливото Божие наказание. Не можеше да говори с Клара за това. Бяха се запознали в църквата преди няколко години, но Клара бе поела по друг път.
— Не ти ли помага някой от църквата? — попита я старата приятелка, сякаш прочела мислите й.
— Придружават ме до магазина един път седмично. Не смея да излизам сама.
Клара я разбираше. Тя също се притесни, когато Сак я остави пред входа, усети как страхът се прокрадва зад нея по краткия път по стълбите до вратата на Ида. А преживяното от приятелката й трябва да е било сто пъти по-ужасно.
— Понякога ме е страх дори да изхвърля боклука — обади се Ида.
Почти всичко извън апартамента събуждаше спомени за нападението. Звуци, миризми, хора. Решението беше да си стои вкъщи. Целият й свят се беше смалил до две стаи и кухня. Тя стана да налее още кафе.
— Дали можеш ти да го хвърлиш, като тръгваш?
— Разбира се. Смяташ ли, че е случайност, че нападнаха и двете ни?
Не разбра как зададе въпроса. Когато се чу сякаш отстрани, Клара осъзна, че именно той я е довел тук. Търсенето на връзка.
— Какво може да е иначе? — отговори Ида с гръб към нея, обърната към плота. — Нали спомена, че имало и трета?
— Да, някоя си Тересе…
— Която изобщо не познаваме — прекъсна я Ида.
— Да.
— Значи…
Настъпи мълчание. Ида остави каната на плота, но не помръдна, изглежда, нямаше желание да се връща на масата. В интерес на истината, чувствата й по отношение на посещението бяха смесени. Веднага щом Клара й каза защо е дошла, какво й се е случило, познатият до болка въпрос изникна отново.
„Защо точно на мен?“.
Но този път едно тихо гласче добави:
„Защо не на нея?“.
Опита се да не мисли колко е несправедливо. Грях е да пожелаваш подобно нещастие на друг човек. Обаче Клара беше обърнала гръб на Господ. Изостави църквата и общността, а й се размина само с малко болки в гърлото. Ида никога не беше криввала, нито веднъж. А я изнасилиха.
— Извинявай, но съм страшно уморена — даде да се разбере, че гостуването трябва да приключва.
Клара само кимна и стана.
— Добре, разбирам напълно — отговори.
Ида я изпрати до вратата, мълчаливо гледаше как Клара си облича палтото и се обува, взима двете торби боклук и се спира с ръка върху дръжката на вратата.
— Обади ми се, ако ти трябва нещо или искаш да ти помогна с каквото и да било.
И двете знаеха, че това няма да стане.
Ида заключи вратата след Клара и сложи веригата, след което се върна в кухнята и се зае да раздига чашите от масата.
Можеше да е приятно.
Стара приятелка, която се опитва да възстанови отношенията.
Протегната ръка.
Само че нейният живот никога повече нямаше да бъде нормален. За няколко минути един мъж го беше унищожил. Ида си пое дълбоко дъх и се помъчи да потисне тези мисли. Да ги пропъди. Понякога успяваше. Да си втълпи, че не бива да губи надежда.
Беше жива.
Оттук нататък можеше да става единствено по-добре.
Най-лошото беше минало.
Тя отиде до мивката и изми чашите в щастливо неведение колко дълбоко грешеше.
Рашид слезе от колата и вдигна очи към прозореца на третия етаж. Щорите бяха пуснати. Естествено. Той заключи колата, въздъхна и пресече улицата.
От агенцията за недвижими имоти го бяха назначили за лице за контакт на наемателите преди около година. Идеята беше винаги да могат да се свързват с един и същи човек. Това уж щяло да улесни комуникацията между хазяин и наемател. Щяло да изгради връзка, да създаде доверие.
С Ребека Алм не се получи кой знае колко добре.
Той идваше с все същата задача вече четвърти път.
Въведе кода, отвори входната врата, отиде до асансьора и натисна копчето за третия етаж. Всички наематели бяха приветствали решението на агенцията да инсталира противопожарна аларма във всяко жилище и да ги снабди с пожарогасители, и бяха съгласни, че е крайно време.
Всички освен Ребека.
