Тя беше убедена, че в алармите крият камери или други устройства за наблюдение, затова и твърдо се противопостави на инсталирането. Рашид по никакъв начин не показа за колко откачена я смята, а търпеливо й обясни, че за съжаление този въпрос не подлежи на обсъждане. Тъй че въпреки шумните й протести системата беше инсталирана. През следващата седмица той си намери предлог да влезе в апартамента на Ребека и както и очакваше, устройствата бяха свалени. Последва доста разпалена размяна на реплики, която завърши с уговорката Ребека сама да инсталира избрани от нея устройства, но това да стане най-късно до първи октомври. От трети насам Рашид търсеше Ребека, за да провери дали наистина са на място, но тя не отговаряше и не му се обаждаше.
Рашид слезе от асансьора и отиде до светлата дървена врата с надпис „Алм“ върху капака на отвора за писмата. Позвъни и почака без кой знае каква надежда Ребека да отвори, дори и да си е вкъщи. Звънна пак няколко пъти, чу пиукането зад затворената врата. Но никой не отвори. С лека въздишка Рашид извади общия ключ от джоба си. След като се обаждаха, пращаха есемеси и имейли, писаха писма и така и не получиха отговор, от агенцията се консултираха с юристите си и решиха, че имат право да влязат в жилището без позволение. Ставаше дума за безопасността на всички в сградата.
Рашид позвъни още веднъж, почака още десетина секунди и после пъхна ключа, завъртя го и открехна вратата няколко сантиметра.
— Ехо! Ребека! — провикна се той през процепа. — Рашид е! Влизам.
Никакъв отговор. Пълна тишина в апартамента. Рашид отвори и пристъпи в малкото антре.
— Ехо, Ребека! Рашид е. Вкъщи ли си?
Пълната тишина, която го посрещна, му даде отговор на въпроса и той малко си отдъхна и затвори вратата след себе си. Не че беше общувал кой знае колко с Ребека Алм, но знаеше едно — никак нямаше да й хареса, че влиза в дома й с общ ключ. Сега поне нямаше да му се наложи да я успокоява, а и по всяка вероятност щеше да му се размине жалбата в полицията за влизане с взлом.
Той си изтри обувките и влезе в хола, разположен под ъгъл спрямо кухнята, която след две години трябваше да се ремонтира. Рашид погледна тавана над двуместния диван и масичката. Никаква противопожарна система. Изпита известно разочарование, беше се надявал това да е последният път, в който се занимава с този въпрос, но явно не беше. Продължи да се разхожда из апартамента, хвърли поглед към кухненския плот. Остатъци от закуска; имаха вид, че са там от доста време. От тях ли идваше тази сладникава миризма?
Рашид продължи към затворената врата на спалнята. Бяха се разбрали за датчик във всяка стая. Тъй като в хола нямаше, той не таеше големи надежди в спалнята да е сложен, но беше длъжен да провери. Бутна вратата и тутакси отстъпи крачка назад.
Тя си беше вкъщи.
Спеше.
Бързи мисли преминаваха през главата му. Не можеше да я събуди, щеше да й докара инфаркт. Какво да прави тогава? Да си тръгне? Да остави вратата на спалнята отворена и да позвъни пак? Да се върне друг път? И тогава мозъкът му схвана какво всъщност вижда. Да, Ребека лежеше на леглото, само че не спеше. Ни най-малко.
По корем върху покривката с крака, увиснали от ръба.
Гола от кръста надолу, ако не се броят чорапите.
С чувал на главата.
Торкел слезе от метрото и тръгна по „Бершгатан“. Оказа се по-късно, отколкото си мислеше. Беше се успал. Отново. Не носеше ръкавици, затова пъхна ръце в джобовете на палтото си. Всички повтаряха колко е студено, че зимата е дошла ненормално рано, но Торкел го намираше за освежаващо. Нямаше от какво да се оплаче. Истината беше, че всяка сутрин се будеше с почти нереално усещане.
Беше щастлив.
Отдавна не беше изпитвал щастие. Двамата с Ивон не живееха добре дълги години, преди да се разведат, а после… Какво имаше той? Работата, която поглъщаше почти цялото му време, и нещо като връзка с Урсула, с която спяха заедно от време на време. И почти нищо повече.
Доскоро беше сам.
Не се справяше сам.
После дойде лятото. След като завършиха разследването по случая с Давид Лагергрен, той се върна в Улрисехамн. При Лисе-Лоте. Прекараха там два-три дни, след което заминаха заедно за няколко седмици в лятната му вила недалеч от Мьолбю. Вилма и Елин също дойдоха. Съвсем доброволно. Елин си беше намерила лятна работа в един ресторант в Сьодер, но имаше свободна седмица в края на юли. Доведе и една от сервитьорките, както и приятеля си. Мина добре. Изглежда, не само приемаха, ами и харесваха Лисе-Лоте.
Последната вечер в къщичката, преди да му се наложи да се върне на работа — не всички имаха летни отпуски като на Лисе-Лоте — седяха на верандата и довършваха бутилката вино, която бяха отворили на вечеря. Лисе-Лоте остави чашата си на масата и се обърна към него със сериозно изражение.
— Само не се… вълнувай — започна и го хвана за ръка.
Торкел усети как се вледенява в топлата лятна нощ. Това не вещаеше нищо добро. Какво ли не му мина през главата. Всичко в един и същи стил:
Знаеше го. Беше твърде хубаво, за да е истина.
