Жертвите, които правим полностью

Той не каза нищо, само я гледаше, даже не беше сигурен, че диша.

— Мислех си за нещо — продължи тя.

„Определено ще ме зареже“ — мислеше си Торкел.

— Истината е, че нищо не ме задържа в Улрисехамн.

„Така, иска да живее по-близо до дъщеря ли си или да отиде да работи в чужбина няколко години. Също толкова лошо“.

— Искаш ли да се преместя в Стокхолм? При теб?

В първия момент реши, че не я е чул. Дали иска?

Нищо не искаше по-силно.

— Искам да кажа… кажи, ако смяташ, че избързвам — изгледа го притеснено Лисе-Лоте.

Торкел осъзна, че още не е изрекъл и дума и че е крайно време.

— Не, не, не, ни най-малко — заекна той.

И после пак млъкна. Сети се, че може да се възприеме като колебание. Все едно му трябва време да измисли как да се измъкне от положението. Че някъде в отговора му ще се появи едно „но“. Не умееше да води такива разговори.

— Много ще се радвам — пророни.

— Много ще се радваш — повтори Лисе-Лоте, но с усмивка на облекчение, която показваше, че и тя се е притеснявала преди разговора.

Торкел усети, че реакцията му омаловажава ставащото, омаловажава чувствата му. Време беше за големи думи — от онези, които рядко използваше и по тази причина му беше неловко да употребява.

— Не смеех дори да се надявам, камо ли сам да предложа, но нищо не искам повече. — Той я погледна в очите и стисна ръката й. — Много го искам. Обичам те.

Щом ще казваш големите думи, направо започни с най-голямата. И така, двамата заживяха в апартамента му в Хорнстул. Лисе-Лоте си намери работа в същия образователен концерн като директор на начално и основно училище в Мелархьойден. Лягаха си заедно вечер, будеха се заедно сутрин. За първи път от много време той копнееше да се прибере вкъщи след работа.

Беше нечий.

Беше щастлив.

— Добро утро — подвикна той на Урсула, когато бутна вратата на отдела.

— По-скоро добър ден. — Вдигна поглед тя от компютъра. — Някои от нас дойдоха, когато още беше утро.

Торкел не отговори на приятелската закачка, само си свали шапката и шала на път към трапезарията за втората чаша кафе за деня.

— Ти искаш ли нещо? — кимна той по посока на кухнята.

— Не, няма нужда — отговори Урсула. — Имаш посетител.

Торкел се спря. Посетител? Доколкото помнеше, за днес нямаше нищо планирано. Да не би Гунила да е пропуснала да запише нещо в графика му? Не беше в неин стил. Торкел погледна през рамо към стъклената стена на своя кабинет.

Ваня седеше на дивана.

Торкел не се сдържа и се засмя щастливо. Не се бяха виждали от онзи юнски ден, когато тя му съобщи, че смята да си почине от „Риксмурд“ за малко. Липсваше му. Повече, отколкото признаваше пред себе си, осъзна сега, когато я видя. Отказа се от кафето и отиде в кабинета си. Когато отвори вратата и влезе, Ваня вече се беше изправила.

— Виж ти, виж ти, кой ми е дошъл на гости. — Той пристъпи към нея и я стисна в дълга и пламенна прегръдка. — Да ни видиш ли си дошла? — попита и я пусна.

— Да, но… не само това. Ако може.

— Искаш да се върнеш? — попита Торкел с надежда в гласа и я покани да седне на дивана. — Искаш ли? Да започнеш работа отново?

Той се настани на креслото и се наведе към нея.

— Да, искам да се върна — кимна Ваня и не можа да не се усмихне, като видя как се зарадва Торкел.

— Добре дошла си, както знаеш — каза той и имаше вид, че само с усилие на волята се сдържа да не скочи от стола и да заръкопляска. — Но бях останал с впечатление, че в Упсала ти е добре.

Ваня въздъхна дълбоко. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно й се струваше. Седем полицейски региона, трийсет полицейски области и безброй районни полицейски управления. Из цялата страна се извършваха и разследваха престъпления. И въпреки това Себастиан Бергман съумя да се намърда точно там, където работеше тя.

— Така беше — започна. — Търсим сериен изнасилвач. Брутални нападения…

— Така ли? — прекъсна я Торкел. — Не съм чел нищо такова.

— Въпрос на време е.

— Колко?

— Дотук три. За малко повече от месец, така че ще има и още.

Той кимна сериозно. Брутални изнасилвания. Пълен ужас за жертвите, разбира се, но малко бяха престъпленията, които повлияваха на обществото по този начин, които — с право — изпълваха половината население със страх. Дори бандитските престрелки, палежите на автомобили и организираната престъпност нямаха същото въздействие. Да, създаваха усещане за опасност, подклаждано от пресата, която нагнетяваше обстановката, и от политиците, които взимаха някакви елементарни мерки, но повечето хора все пак съзнаваха, че в тези случаи става дума за разчистване на сметки. Докато сериен изнасилвач… Всяка жена, всяка една, можеше да се окаже следващата жертва.

— Както и да е — продължи Ваня, — познай кого привлече за разследването шефката ми.

Торкел можеше да се сети само за един човек, който би могъл да накара Ваня да напусне работа по средата на сложно разследване. Все пак тя беше един от най-добрите полицаи в Швеция.

— Не! — извика той.

— Да — кимна тя утвърдително.