— Себастиан? — Торкел беше длъжен да попита, за да е напълно сигурен, че говорят за един и същи човек.
— Самият той. Все така дразнещ. Ане-Ли попита дали мога да работя с него, да или не, и ето ме тук — завърши тя с леко вдигане на раменете.
— Да ми напомниш да й изпратя цветя — пошегува се той, но я разбираше напълно.
Откакто Торкел го върна на работа във Вестерос, Себастиан беше дразнител за цялата група, но най-вече за Ваня.
Той буквално промени целия й живот.
— Но дали мога да се върна? — попита тя. — Не си взел някой друг?
— Не е имало причина, работехме по някои студени случаи, но нищо голямо. Никакво собствено разследване.
Ваня си отдъхна. След като напусна Упсала, дойде право в „Риксмурд“, длъжна беше да провери дали има работа, място за нея.
— Как са всички? — попита, готова да бъде по-общителна и дружелюбна, след като най-важната част от разговора мина.
— Добре, мисля — отвърна Торкел и погледна през прозореца към Били, който тъкмо пристигна с тежка стъпка, хвърли раницата си на бюрото и си смъкна якето.
— Да не би днес да е ден за успиване или аз пропускам нещо? — попита Урсула и изгледа Били, който тъкмо си слагаше якето на облегалката на стола.
— Бях вкъщи с Мю, имахме някои работи за вършене — излъга Били и измъкна лаптопа си от раницата.
Истината беше, че не можа да заспи до пет и половина, събуди се два часа по-късно, когато Мю вече беше отишла на фитнес, за да потренира преди първия клиент за деня. Терзанието и страхът, с които се беше борил цяла нощ, не го бяха напуснали и той прекара още един час от сутринта в двойна и тройна проверка на дигиталните следи, които Йенифер беше оставила, преди да „изчезне“.
Урсула едва се сдържа да не въздъхне. Разбира се, че Били е бил вкъщи с Мю. Не бе далеч времето, когато тя беше единствената в екипа с дълготрайна връзка. С Мике. Вярно, разклатена и дисфункционална, тя редовно му изневеряваше, той беше очевидно нещастен, но все пак имаха връзка.
Торкел отдавна се разведе с Ивон.
Ваня и Били бяха сами.
Но това беше тогава.
Сега Торкел идваше всяка сутрин и представяше предишната вечер като осмото чудо на света, макар с приятелката му само да бяха вечеряли и гледали телевизия. Били си имаше Мю, с която Урсула така и не се беше запознала, но която явно така въртеше колегата й на малкото си пръстче, че беше цяло чудо, дето той не й се обаждаше всеки път, преди да изрази някакво мнение.
А сега и Ваня се върна.
Когато се появи преди около час, Урсула наля кафе и си поговори с нея, и доста бързо установи, че тя също е постигнала дразнещ душевен мир. Ваня не беше от хората, които споделят твърде много за личния си живот, но Урсула все пак научи предостатъчно сведения за ваканцията в Европа и за Юнатан, при когото сега щяло да й се наложи да се нанесе, тъй като апартаментът й бил даден под наем за още половин година.
А какво правеше самата тя, когато не работеше?
Обикновено се озоваваше на канапето с няколко чаши вино и зяпаше Нетфликс. Понякога четеше книга. Трябваше да приеме истината.
Беше съвсем сама.
Беше сама още когато живееше с Мике и Бела. Това беше тя, може би дори това беше избрала да бъде. Тъй че далеч не й се зловидеше, че колегите й са щастливи. В интерес на истината, не посвещаваше много време на мисли за тях извън службата.
Освен за Торкел.
За него понякога мислеше.
Все пак между тях имаше нещо. Не каквото на него му се искаше, но каквото тя можеше да му даде. А то, разбира се, не се оказа достатъчно. Не беше за всеки.
С едно изключение.
Себастиан.
Звънна телефон. На Били. Тя чу сигналите, чу го да вдига, но не обърна внимание. Годините в общ офис я бяха научили бързо да филтрира ставащото наоколо, което не я засягаше пряко. Но нещо в гласа на Били привлече вниманието й.
— Какво иска той?
Само три кратки думи, но гласът му звучеше различно. Напрегнато.
— И защо?
Урсула хвърли поглед към Били — той седеше с изправен гръб, сякаш готов бързо да скочи от стола. Готов да бяга.
— Сега тук ли е?
Определено напрегнат — и гласът, и тялото.
— Не, не, аз ще сляза.
После той затвори, стана и тръгна към вратата. Урсула го проследи с поглед. Който и да чакаше Били, явно беше човек, когото той не желаеше да вижда.
Били мина през автоматизираните въртящи се врати и влезе в приемната. Хвърли бърз поглед към Тамара на гишето и тя кимна към някакъв човек на около петдесет и пет години, с джинси и виненочервено пилотско яке, разкопчано над плетен пуловер; седеше на една от закрепените за стената пейки до вратата и беше оставил до себе си куфарче, шапка, шал и ръкавици. Не че се налагаше тя да му го посочва. Първо, мъжът се изправи веднага щом видя Били, второ, Били го позна. Отиде при посетителя и протегна ръка:
— Здравейте, Били Русен, търсили сте ме?
— Да, аз съм Кони Холмгрен, бащата на Йенифер.
— Да, сторихте ми се познат — отвърна Били възможно най-непринудено. — Виждал съм ваша снимка у Йенифер.
