— Какво например? — изгледа го Били въпросително. — Крие се по собствена воля? Или?
— Не. — В тази кратка дума Кони съумя да вложи едновременно раздразнение и разочарование. — Ако се крие доброволно, няма причина да фалшифицира снимки.
Той си пое дълбоко въздух; ясно съзнаваше, че говори като човек, който не може да приеме, че дъщеря му е умряла, или поне не по този начин, и се хваща като удавник за сламка за най-малките признаци, че може да не е истина.
— Знам как звучи, но… — Той пак се вгледа в очите на Били и за първи път от началото на разговора имаше вид, че ще заплаче. — Тя беше лудетина. Обичаше предизвикателствата, но не би се гмуркала сам-сама в непозната пещера във Франция. Не беше безотговорна.
Били само кимна, докато бързо премисляше ситуацията. Всъщност извади огромен късмет, че бащата на Йенифер дойде точно при него. Кони не приличаше на човек, който ще се предаде без бой. Рано или късно някой щеше да му повярва и щеше да се разрови в изчезването и смъртта на Йенифер. Сега този някой щеше да бъде Били. Явно единственото, което Кони знаеше за него, беше, че е специалист по техническите въпроси в „Риксмурд“. „Компютри и тем подобни“, така каза. Фактът, че на Кони и през ум не му минаваше, че той може по някакъв начин да е замесен, Били приписваше на това, че е полицай и повечето хора с право не си представят, че полицай може да извърши тежко престъпление. Още не знаеше какво ще прави, но щеше да си спечели малко време, ако обещаеше да помогне на Кони.
— Звучи доста сложно — започна Били бавно, сякаш още се колебаеше дали да повярва на историята. — Но аз много харесвах Йенифер, така че мога да се заема. Ще видя какво мога да направя.
— Благодаря ви, благодаря ви!
Не можеше да пропусне облекчението и признателността в гласа на по-възрастния мъж; ясно беше, че е бил подготвен за нов отказ.
— Ще се погрижа да получите достъп до всичко, което е правила във Фейсбук и тъй нататък от края на юни — продължи той. — Задръжте двете снимки, ако искате.
Били само кимна. Все още не беше сигурен какво ще прави оттук нататък; знаеше само, че не желае да остава още дълго в кафенето със скърбящия баща на Йенифер. Почти като по поръчка телефонът му иззвъня. Извади го. Торкел.
Другият му живот го търсеше.
Ваня още беше там, забеляза Били, когато бързо влезе в Стаята и седна на свободния стол до вратата.
— Извинявайте. Какво пропуснах?
— Нищо, чакахме те — отвърна Торкел и стана от мястото си в другия край на масата; пред него имаше тънка папка. — Нека да започна, като кажа колко съм щастлив, че всички отново сме заедно — изгледа той всеки един поотделно. — Вече всичко е както трябва.
Урсула понечи да вметне, че щом Себастиан го няма, няма как да са всички, но се въздържа. Предвид присъстващите подобен коментар вероятно щеше да развали досега доброто настроение.
— Какво, връщаш ли се? — попита Били Ваня и се протегна към една от бутилките минерална вода на масата.
— Да, връщам се.
— Супер. Ама защо, нали в Упсала ти харесваше?
— Така е. После ще ти разправя.
— За съжаление ще се наложи да го кажем още сега — обади се Торкел. — Сутринта са открили труп в апартамент в Йевле — продължи той, вперил очи във Ваня, докато придърпваше папката от масата и я отваряше.
Ваня сбърчи чело. В погледа на Торкел имаше нещо почти извинително. Сякаш знаеше, че следващите му думи няма да й харесат.
Труп в Йевле.
Какво общо имаше това с напускането й на Упсала?
Йевле беше част от полицейска област Йевлеборг, която на свой ред беше част от полицейски регион Мит, чиято централа беше в Упсала. Където се намираха Ане-Ли и Себастиан Бергман. Но това беше всичко. Затова ли щяха да говорят за напускането на Ваня? Струваше й се пресилено.
Щом видя снимките, които Торкел нареди на масата, обаче, разбра, че не е.
Точно обратното.
— Да го вземат мътните! — не можа да не възкликне, като ги погледна.
И Урсула, и Били се обърнаха любопитно към нея, но тя само потъна по-дълбоко в стола, скръсти ръце и притисна брадичка към гърдите си като намусено дете, загледана мрачно в Торкел и в снимките на масата и ясно съзнаваща накъде вървят нещата.
— Ребека Алм — посочи Торкел една от снимките, на която жена лежеше по корем върху легло.
Краката й висяха от ръба.
Гола от кръста надолу, ако не се броят чорапите.
С чувал на главата.
— Както казах, открили са я сутринта, намерил я някакъв представител на хазяите. Незабавно я свързали с течащото разследване в Упсала, затова те са получили случая.
— Ане-Ли го е получила — вметна Ваня.
— Да — потвърди Торкел.
— Някой ще ни обясни ли, или трябва да гадаем за какво говорите? — попита Урсула и се обърна към Ваня.
Тя погледна към Торкел, който на свой ред вдигна леко рамене и й даде знак тя да отговори. Ваня си пое дълбоко дъх и се поизправи на стола:
— Разследваме сериен изнасилвач, който приспива жертвите си и им слага чувал на главата. Точно като този. — Посочи снимките, които Торкел беше наредил; Били се пресегна през масата и ги придърпа към себе си. — Ане-Ли, шефката ми там, привлече Себастиан в разследването, затова аз напуснах — завърши Ваня.
