— А сега е повикала и нас — отбеляза Били.
— Както тя каза, вчера имахме изнасилвач, днес по всяка вероятност имаме убиец — кимна Торкел утвърдително.
— Добра е в това отношение — додаде Ваня. — Намира помощта, от която се нуждае.
Разочарованието, което се криеше в думите й, беше осезаемо. Хубаво беше да се използват всички налични ресурси, но това означаваше, че ще й се наложи пак да работи със Себастиан. На всички щеше да им се наложи пак да работят със Себастиан.
— Длъжни сме да поемем случая — каза Торкел и вече никой не можеше да сбърка извинителния тон на гласа му.
— Наясно съм — отвърна Ваня, малко по-грубо, отколкото възнамеряваше.
— Е, какво мислиш? — попита Торкел, отиде при Били, взе снимките на Ребека и ги прибра в папката. — Какво мислиш да правиш?
Какво всъщност мислеше? По някакъв странен начин се чувстваше по-скоро изтощена, отколкото разстроена. Сякаш беше невъзможно да избяга на Себастиан Бергман. Той отново и отново успяваше да се намести в техните разследвания, да се доближи до екипа и до нея. Нямаше значение колко пъти се отърваваха от него — той винаги се връщаше. Като бумеранг, дявол да го вземе. Ако тя вярваше в някакви висши сили, в кармата или в съдбата, щеше да реши, че незнайно защо е писано този непоносим задник винаги да е до нея.
Като наказание.
Като изпитание.
Като нещо предопределено.
— Явно няма да се отърва от него… — обобщи тя мислите си и сви рамене.
— Има други отдели, в които можеш да работиш — промърмори Торкел.
Вярно, но той вече я беше прогонил от Упсала, нима ще я пропъди и от „Риксмурд“? Това беше нейната работа. Тук й беше мястото. Не неговото. Имаше си граници колко власт може да му позволи да упражнява над нея. Време беше да ги защити. Точно като миналия път, когато той се върна и тя обмисляше да напусне. Това беше твърде лесно. Твърде страхливо.
— Не, действаме. Ще трябва да извлека най-доброто от ситуацията.
— Сигурна ли си?
Ваня само кимна в отговор.
— Като отидем там, ще видя какво мога да направя, но не е сигурно, че ще успея да изискам да го махнат.
— Знам.
— Макар и да не ми се вярва някой оттук присъстващите да иска отново да работи с него — продължи Торкел и погледна Урсула и Били.
Били кимна утвърдително, но някак разсеяно. Урсула усещаше, че започва да се ядосва. Тя се беше противопоставила най-твърдо срещу връщането на Себастиан, когато той се появи. Тогава. Първия път. Оттогава се бяха случили много неща, а когато възрастни хора се настройваха един друг срещу него, нямаше намерение да мълчи дълго. Майната му на доброто настроение.
— Аз пък нямам нищо против пак да работя с него — заяви спокойно и впи очи в другите, един по един, все едно ги приканваше да й отговорят.
Никой не го направи, но Ваня я изгледа сякаш я е предала, след което стана и излезе от Стаята.
— Добре, да действаме — въздъхна Торкел и почувства, че усещането за щастие от сутринта си е отишло.
И както винаги Себастиан Бергман имаше пръст в това.
Трупът още беше в спалнята.
Били изведнъж осъзна, че се е спрял на прага и се е вторачил в мъртвата жена в леглото. Невъзможно беше да избяга от тези мисли.
В колата към Йевле — двучасово пътуване, което беше успял да намали на час и половина — се беше колебал дали да повдигне въпроса за Йенифер. Все пак няколко пъти бяха работили заедно. Дори Урсула беше одобрила Йенифер, ако той помнеше правилно. Най-естественото нещо на света щеше да е да ги пита дали са чули за станалото; същевременно обаче се тревожеше да не се издаде с нещо. Мю не забеляза нищо, но пък тя не беше полицайка, нито работеше с него от години.
Освен това Ваня беше като детектор на лъжата.
Един фалшив тон, секунда колебание и тя се впиваше в теб като кобра.
Само че ако той не повдигнеше въпроса и по-късно научеха, че е знаел през цялото време, също щеше да изглежда странно. Тъкмо отваряше уста, когато изведнъж се вцепени.
Ваня знаеше за изневярата му.
Беше й признал в момент на слабост, когато го мъчеха угризения. Сега му се струваше почти нелепо — да те мъчат угризения, задето си изневерил; но тогава стана точно това и той й каза.
Дали й беше споменал с кого?
Трябваше да се замисли. Не, май не. Или? Опита се да си припомни сцената. Преглеждаха записи от охранителни камери, търсеха една каравана.
Той й призна.
Тя попита с кого.
Той отговори… че няма значение с кого.
Да, точно така. Сигурен беше. Но колебанието оставаше: да каже ли нещо, или не?
— Чухте ли за Йенифер? — попита в този момент Ваня и с това реши въпроса.
— Да, аз чух — кимна Урсула. — Ужасно. Вие май общувахте и извън работата? — обърна се тя към Били.
— Видяхме се няколко пъти, след като ходихме заедно до Кируна, но рядко — отвърна той, съсредоточен върху пътя и шофирането.
— Никога не съм я харесвала особено — призна Ваня тихо от задната седалка и се загледа през страничното стъкло в пейзажа, който профучаваше покрай тях със скорост, достатъчна за отнемане на шофьорската книжка.
— Само защото тя те замести — отвърна Били, доволен от бързия обрат в разговора; внимаваше по никакъв начин да не намекне, че Йенифер е била по-добра от Ваня.
