Юнатан щеше да стане добър баща, хрумна изведнъж на Ваня. Могат да си живеят така. Бяха говорили за това. За деца. Най-вече на шега, но не съвсем. Чувстваха го като естествена следваща стъпка, стъпка, която тя много искаше да направи с Юнатан. Догодина навършваше трийсет и пет.
— Как се казвате? — попита тя мъжа, който тъкмо нареждаше лигавче, дълбока пластмасова чиния и зелена пластмасова лъжица на масичката на детското столче.
— О, сори, Пиер се казвам. А това е Грим — кимна той към сина в ръцете си.
Микровълновата изпиука и Пиер отвори вратичката, извади буркана и го сложи на плота. Остави Грим в детското столче. Момченцето веднага захленчи и протегна ръце, за да го вдигнат пак.
— Да, да, да, почакай мъничко — каза Пиер и взе буркана детска храна, седна до Грим край кухненската маса и изсипа съдържанието в чинията, разбърка го и го духна да изстива, докато слагаше лигавчето на Грим, а накрая пъхна зелената пластмасова лъжичка в храната и бутна чинията към Грим, който грабна лъжицата и се зае да загребва храна по посока на устата си с променлив успех. „Явно Пиер не за пръв път е сам вкъщи със сина си“ — помисли си Ваня.
— Съседката ви Ребека — започна Ваня, когато положението най-сетне изглеждаше под контрол и Пиер можеше да раздели вниманието си между нея и сина си. — Откога живее тук?
— Не знам точно, ние се нанесохме преди близо две години и половина и тя си беше тук.
— Значи не я познавате много добре?
— Даже никак. Опала… — Той бързо се наведе и бутна ръката с пълната лъжица обратно над масата, тъй като Грим имаше вид, че възнамерява да дирижира с отривисти движения. — Падаше си малко чудачка.
— В какъв смисъл?
— Никога не поздравяваше, все нещо си мърмореше, беше против всичко, почти никога не я виждахме. — Той взе лъжицата, с която беше сипал храната, събра падналото по лигавчето и го върна в чинията. — Мислеше, че я преследват.
— Кой? — Ваня се поизправи на дивана.
— Не знам, според мен и тя самата не знаеше, но точно затова стана цялата тая история с датчиците за пожар.
Ваня стана от дивана и отиде до масата, придърпа един стол и седна. Грим я изгледа ококорено с лъжицата в уста.
— Разкажете ми.
Докато Били, Ваня и Урсула стигнат до Упсала, беше станало късно следобед. Ваня показа на Били къде може да остави колата, погрижи се да получат пропуски и карти и ги качи на осмия етаж. Бутна вратата на отдела, който бе напуснала преди малко повече от половин денонощие и където в момента Карлос и Себастиан седяха зад бюрата. И двамата вдигнаха очи, и за миг Ваня изгледа Себастиан ядно, преди да се насочи към Карлос.
— Това са Били и Урсула, колеги от „Риксмурд“ — представи ги тя и Карлос стана да посрещне новодошлите.
— Карлос Рохас, добре дошли.
Ръкуваха се и след това Карлос се обърна към бюрата до прозорците:
— Аз седя тук, Себастиан — ей там — посочи той. — Предполагам, че Ваня ще заеме своето си място, но всеки да сяда където иска. За пароли, потребителски имена и тем подобни можете да се обръщате към мен.
— Благодаря — отговориха Били и Урсула и всички се пръснаха из малката стая.
Били зае бюрото възможно най-далече от прозореца, Урсула — това срещу Себастиан. Усмихна му се, докато сядаше, но неговото внимание беше насочено другаде.
Към Ваня.
Разбира се.
Той стана и отиде при нея.
— Здравей — започна и се постара да изглежда колкото може по-открит и изпълнен с угризения. Не че тя го удостои поглед, но все пак. — Знам, че не ме искаш — продължи той с тих глас.
— И въпреки това си тук — отвърна тя, подмина го и отиде при старото си работно място.
Себастиан се поколеба. Когато Торкел дойде, той го попита за Ваня и научи, че и тя ще идва. Че не е доволна, но смята „да извлече най-доброто от ситуацията“. Не му беше ясно какво точно значи това. Вероятно щеше да се старае да го отбягва на всяка цена.
Разбираемо. Но той не можеше да го позволи.
Нуждаеше се от нея.
Това беше последният му шанс да оправи нещата. Този път нямаше намерение да го пропилява. Нямаше да я предава, нямаше да руши. Малко по малко тя щеше да го приеме. Не като баща, той вече дори не смееше да се надява на това, но поне като човек. Като човек, когото да търпи. Жалка работа, но и на толкова щеше да се радва. Нямаше да е лесно, той го знаеше, но смяташе да следва плана, който намисли в асансьора преди първата им среща.
— Този път ще е различно — каза той и я последва до бюрото й.
— Не ми се вярва — отсече тя и седна с гръб към него.
— Ще бъдем просто колеги, които работят по случай. Нищо друго. Обещавам.
— Досега не си спазил нито едно свое обещание, така че…
Какво да отговори на това? Не помнеше всички свои обещания, но подозираше, че ги е нарушил до едно. Обикновено така правеше. От малките от рода на „разбира се, че ще остана за закуска“ до големите като „винаги ще те пазя“. Целият му живот беше изтъкан от лъжи и нарушени обещания.
— Знам, че направих някои глупости, че те нараних, но…
Тя се завъртя на стола и го погледна в очите за първи път, откакто влезе в стаята.
— Имаш ли нещо да кажеш за случая?
