Да не ги сравнява като полицайки.
Веднъж беше сравнил себе си с Ваня и състезателните й инстинкти, както и неспособността й да приеме, че не е нужно винаги да е най-добрата, доведоха до разрив в отношенията им. Дотогава бяха като брат и сестра, сега бяха колеги, даже приятели, но онази близост и доверие между тях така и не се възстановиха. Може би така беше по-добре, помисли си Били. Ако бяха по-близки, може би щеше да й каже с коя е изневерил.
И така беше достатъчно лошо.
— Не, просто не я харесвах — заяви Ваня. — Все искаше работата да е супервълнуваща. Да тича и да гони, и да стреля без спиране.
— Това ми се струва малко несправедливо — възрази Били.
— Гмуркала се е сам-сама в пещера във Франция.
— И е умряла!
Извика го по-силно и по-остро, отколкото възнамеряваше. Гласът му потрепери леко и в колата настъпи мълчание.
— Извинявай, беше безчувствено от моя страна — чу се тих глас от задната седалка. Ваня сложи ръка на рамото му и го стисна. — Съжалявам, знам, че я харесваше.
— Няма нищо…
Той натисна газта още по-здраво и повече не говориха за Йенифер. Били се надяваше така и да продължат.
— Извинете.
Едно от техническите лица се мъчеше да се промъкне покрай него. Били се отдръпна и дълбоко си пое дъх.
Мина през кухнята и се върна в хола. Техническите лица още не бяха намерили нито мобилен телефон, нито компютър, но и не бяха претърсили шкафовете и долапите. Оттам смяташе да започне.
Да бъде добър полицай.
Нямаше да мисли за Йенифер.
Тя щеше да заема все по-малко място в съзнанието му.
Писъкът щеше да се превърне в шепот.
Ваня седеше на стълбите, облегнала гръб на стената, с много ранен доклад — всъщност това бяха записките на полицаите, пристигнали първи на място — в ръце. Тя нямаше кой знае какво да прави на самото местопрестъпление. Това беше специалността на Били и най-вече на Урсула. Но идването й в Йевле отложи срещата със Себастиан с още няколко часа.
Тя плъзна поглед по текста.
Рашид Насир дошъл малко след девет сутринта. Отворил с ключ и открил трупа. Сигналът до 112 постъпил в 9:16 часа. Първият полицай пристигнал след по-малко от десет минути, потвърдил информацията от Рашид, отцепил мястото и повикал колеги и технически персонал. Техническите лица още работеха в малкия апартамент, но единственото, което бяха съобщили, беше, че няма следи от насилие върху входната врата. Намираха се на третия етаж, така че не беше вероятно извършителят да е влязъл през прозореца. Ваня си отбеляза да провери колко ключа има за жилището. Рашид е имал един. Може да е имало и други. Това горе-долу изчерпваше събраната дотук информация. Още никой не беше говорил със съседите. Нито дума кога за последно някой е виждал Ребека. Нищо за това откога живее тук. Никакви данни за нея. Ваня предполагаше, че Карлос вече е събрал почти всичко; ако не, Били щеше да го свърши за нула време, когато се върнеха в участъка; но тя така и така беше тук — можеше да свърши нещо по-полезно, отколкото да стои на стълбите.
Надигна се и отиде до съседната врата; позвъни. Отвориха й незабавно, сякаш човекът — брадат мъж на около трийсет и пет, облечен в карирана фланелена риза и торбести сини джинси — е стоял зад вратата и е наблюдавал ставащото на площадката през шпионката.
— Здравейте, Ваня Литнер, „Риксмурд“ — представи се тя и показа полицейската си карта. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?
— Разбира се — отговори мъжът, но вниманието му се раздвояваше между Ваня и детския плач откъм стаята зад него, който ставаше все по-пронизителен. — Влезте, влезте. Мислех, че ще заспи пак… — Мъжът отвори вратата широко и се скри някъде навътре в апартамента.
След миг плачът се чу още по-ясно, след като се отвори врата и мъжът заговори успокоително на някого. Ваня влезе, затвори и се промъкна покрай бебешката количка в антрето. Право срещу нея имаше открехната врата, зад която видя неоправено двойно легло. Зави наляво и се озова в хола. Сив диван до кръгла масичка от някаква тъмна дървесина с рафт отдолу. Съвсем различен вид фотьойл с табуретка до дивана. Светли, прясно боядисани стени с картини, избрани не заради стойността им, а явно защото просто са им харесали. Разхвърляни играчки по пода, детска печка до стената под прозореца. Дом, в който живееха хора. Разхвърлян домашен уют. На Ваня й харесваше.
— Седнете, седнете — посочи мъжът дивана, когато се върна от съседната стая, която Ваня прие за детска, тъй като той носеше на ръце сънливо момченце по памперс и фланелка и с биберон в устата.
Ваня помаха лекичко на детето, което си разтърка окото с опакото на ръката, след което бързо извъртя глава и притисна лице в брадатата шия на баща си. Ваня седна и погледна към кухнята, където отиде мъжът, извади буркан детска храна, свали капачката и го пъхна в микровълновата. Докато чакаше да се стопли, той напълни едно бебешко шише с вода и го даде на момченцето, което пи жадно, докато наблюдаваше Ваня с очи, изпълнени с новопробуден скептицизъм.
