— Какво? Не. Или може би да… — Той хвърли поглед към кабинета на Ане-Ли, където двамата с Торкел разговаряха, седнали на креслата. — Но Торкел каза, че ще има съвещание веднага щом и вие дойдете, затова ще почакам.
— Защо тогава ми висиш на главата?
— Моля?
— Нали ще бъдем просто колеги, които работят по случая. Нищо друго.
Тя се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си, сякаш държеше да покаже, че се дистанцира от него с цялото си същество. Не само с думи.
— Ако нямаш да ми казваш нищо по случая, защо си при мен?
— Колегите понякога си говорят — промълви той.
— Не и ние — заяви тя твърдо и демонстративно му обърна гръб.
Себастиан остана още няколко секунди, чудейки се дали е разумно да настоява, но реши, че само ще я раздразни още повече, ако продължи.
— Окей… — промърмори той и я остави.
Видя, че Урсула го гледа с лека усмивчица, която не можеше да изтълкува ясно — развеселено съчувствие може би, ако съществува такова нещо. Ако Ваня беше най-малко доволна да го види отново, а Урсула — най-много, трябваше да има и един някъде по средата. Поне така предполагаше Себастиан. Най-добре да ги мине всичките наведнъж, помисли си той и се затътри към Били, който нареждаше оборудването си.
— Здравей, отдавна не сме се виждали.
— Да.
Нещо в краткия отговор му подсказа, че Били нямаше да има нищо против, ако раздялата им беше продължила и по-дълго.
— Как си? — попита Себастиан приседна на ръба на бюрото.
Били му хвърли поглед, който показваше, че разбира какво се крие зад въпроса — нещо повече от любопитство за общото му здравословно състояние. Себастиан беше от малцината, всъщност единственият, който знаеше за мрачните му подтици. Който беше виждал колко далеч е готов да стигне.
— Добре съм, благодаря — отвърна Били неутрално. — Ти как си?
— Без разходчици до зоомагазина или до кучешкия приют? — продължи Себастиан, без да откъсва очи от колегата си.
Били се надигна и се огледа. Никой от другите в стаята нямаше вид, че ги слуша. Той пристъпи към Себастиан и сниши глас:
— Тази шегичка взе да се изтърква.
— Не беше шегичка.
— Престани. Говоря сериозно. — В гласа му се прокрадна грубост, която подсказа на Себастиан, че наистина говори сериозно. — Знам какво видя, но това беше преди. Един път. Оттогава нищо не е ставало.
— Добре, хубаво.
— Така че престани.
Той се наведе съвсем близо до него, Себастиан усети дъха му върху лицето си. Няколко секунди се измерваха мълчаливо с поглед. За миг Себастиан почувства нещо.
Че Били може да е опасен.
И то не само за някоя котка.
— Добре, преставам.
— Хубаво — отдръпна се Били и продължи да подготвя новото си работно място. — Значи ще е готино пак да работим заедно — продължи той, все едно размяната на реплики от последните секунди не се е състояла.
Себастиан стана от бюрото и се върна на мястото си, където го чакаше Урсула. Тя го прегърна за момент за добре дошъл.
— Радвам се да те видя.
— Един от трима — усмихна се Себастиан и направи неопределен жест по посока на Ваня и Били. — Повече от обикновено.
Урсула знаеше, че се шегува, но за жалост беше съвсем прав.
И седмината се бяха събрали в голямата конферентна зала, в сравнение с която Стаята на Кунгсхолмен все едно се нуждаеше от спешен ремонт. Лакиран зигзагообразен паркет с голям правоъгълен червен килим под масивна дъбова маса за дванайсет души. Черните кожени столове с висок гръб бяха по-удобни от повечето в собствения му дом, помисли си Били, когато седна. На тавана висеше модерно функционално осветление под формата на три продълговати алуминиеви тръби с крушки в тях. Бяла дъска с няколко снимки и карта на Упсала на едната стена. Картата беше сложена под тънко стъкло, върху което директно да се пишат бележки, та да могат да се изтриват, когато вече не са актуални или трябва да се променят. Торкел си помисли, че трябва и в Стаята в Стокхолм да се сдобият с такава. До другата стена беше поставен шкаф с отворени врати, зад които се виждаха офис оборудване, хартия, бележници, химикалки, папки и лепящи листчета на старателно подредени купчинки. Върху шкафа беше оставена купа с плодове и няколко бутилки вода и кола. От тавана висеше свръхмодерен проектор, насочен към стената с бялата дъска, където беше навито платно. В двата ъгъла имаше екрани за видеоразговори на въртящи се поставки. През годините „Риксмурд“ бяха работили в много зали из цялата страна, но тази беше без съмнение най-луксозната. Имаха чувство, че ще провеждат среща на акционерите в някаква международна корпорация с дългогодишни традиции, вместо да говорят за убийства и изнасилвания.
— Така — започна Ане-Ли и пусна последната завеса на червени и оранжеви ивици пред прозорците към коридора, за да им осигури пълно усамотение. — Първо да обсъдим големия въпрос и да се приключва. Себастиан…
Всички се завъртяха към Себастиан, който тъкмо се беше облегнал удобно на стола до Урсула с бутилка минерална вода в ръка.
— Той остава — натърти Ане-Ли. — Аз го искам тук, а разследването е мое.
— Обясних, че обикновено ние поемаме отговорността, когато пристигнем — обади се Торкел и погледна Ваня, но Ане-Ли го прекъсна:
