— Датата ни дава известна насока — подхвърли Себастиан язвително и си помисли, че наградата за най-тъп въпрос се изплъзва на Торкел по посока към Били.
— Може да има и други жени, които не са искали, страхували са се да съобщят в полицията — защити се Били, впил предизвикателно очи в Себастиан.
— Необичайно е при брутални изнасилвания — възрази Себастиан, но колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че има нещо вярно в думите на колегата му. Торкел щеше да си задържи наградата.
— Засега ще се съсредоточим върху Ида — реши Ане-Ли. — На пресконференцията довечера ще помолим за съдействие, ако някой е станал жертва на нападение.
Тя стана, сякаш за да даде знак, че съвещанието е приключило.
— Как стоят нещата с охранителните камери по пътя до дома на Ида? — попита Били, докато събираше материалите от масата.
— Има няколко, но нито една с пряко наблюдение на мястото на нападението — отговори Карлос.
— Може ли да видя записите?
— Разбира се.
— Ако има връзка между жертвите, искам да го знам преди пресконференцията — додаде Ане-Ли.
Всички кимнаха и срещата приключи. Ваня стана и първа излезе от залата, без дори да погледне към Себастиан. На път към бюрото си той хвърли бърз поглед към Ане-Ли, която му кимна одобрително и се усмихна доволно. Той се радваше, когато го оценяваха, но не за нейното одобрение се бореше в момента.
Тя беше наранена.
Себастиан го забеляза в мига, в който Ида открехна вратата, колкото позволяваше веригата, след като той и Урсула показаха полицейските си карти през шпионката. Тя не се чувстваше добре и не ги искаше в дома си, поне не него, помисли си той, когато Ида неохотно ги покани в хола в задушния апартамент, където двамата седнаха един до друг на дивана. Тя самата остана права до вратата, сякаш готова да побегне при най-малкия признак на опасност. Себастиан забеляза как нервно върти между пръстите си кичура коса, който висеше над бузата й, и същевременно хапеше долната си устна. В онази нощ на Старото гробище нещо се беше пречупило в тази слаба жена с хлътнали очи. Нещо, което не се беше излекувало, не се беше оправило.
— Защо не седнете? — попита Урсула любезно и кимна към фотьойла до прозореца.
— Така ми е добре — поклати глава Ида. — Какво искате?
— Познавате ли жена на име Ребека Алм?
Ида само поклати глава.
— Никога не сте виждали тази жена? — Урсула постави снимка на масата и я побутна към Ида, която направи крачка напред и я погледна отдалеч, без да я докосва.
Отново поклати глава.
— Не, не я познавам. — Тя вдигна очи от снимката и ги насочи право към Урсула. — Защо питате?
— Случило й се е същото като на вас — намеси се Себастиан, преди Урсула да успее да отговори. — В Йевле — добави той с надежда Ида да се почувства в малко по-голяма безопасност, като чуе, че мъжът, който я е наранил, се е преместил, че помежду им има доста километри.
Нямаше нужда да казват повече, да разкриват всичко. Че този път нападението е завършило със смърт и че е извършено в дома на жертвата; не беше информация, от която тя се нуждаеше. Това щеше да й отнеме единственото място, където се чувстваше в безопасност. У дома. Разбира се, оставаха броени часове, докато пресата научеше за връзката между случаите и за смъртта на Ребека, но Себастиан имаше чувство, че изолацията на Ида включваше и новините, и интернет. В най-добрия случай тя изобщо нямаше да научи.
Ида само кимна, не попита нищо повече, не се поинтересува как, кога, защо, дали имат някаква следа.
Няколко секунди мълчание.
„Тя е наранена — помисли си той отново. — Цялото й същество излъчваше шок и объркване“. Урсула прибра снимката и се изправи.
— Значи никога не сте я виждали преди?
Ида за пореден път поклати глава. Урсула заобиколи масата и погледна към Себастиан, време беше да си вървят.
— Помага ли ви някой? — попита той меко и остана на дивана. — Със станалото?
— В какъв смисъл?
— След подобно разтърсващо преживяване не сме на себе си, нуждаем се от помощ, за да се възстановим, от някого, с когото да поговорим.
— Моля се.
— От някой освен Бог.
Ида го погледна за първи път, откакто дойдоха:
— Не вярвате, че той може да ми помогне?
Себастиан не отговори веднага. Той самият не вярваше в никакви по-висши сили. Беше убеден обаче, че вярата и религията могат да дадат на човек усещане за принадлежност, за участие в нещо по-голямо, ред, смисъл. Вярата в нещо, в каквото и да е, действително можеше да помогне в много ситуации. Но той беше също толкова убеден, че една млада жена, преживяла тежка травма, се нуждае от нещо друго, нещо повече.
— Вярвам, че способността му да ви помогне пряко в ежедневния живот е донякъде ограничена.
— Вие не вярвате в Бог и Исус — отсече Ида и прозвуча сякаш си е изградила представа що за човек е Себастиан и по нея си е създала мнение за него.
— Родителите ми вярваха — отвърна Себастиан искрено в опит все пак да осъществи някаква връзка.
— Но не и вие — настояваше Ида. — Затова не разбирате как помага той, стига само да му се довериш.
Вярно е. Не разбираше.
Никога не е разбирал.
Камо ли пък да му се е доверявал.
