Вместо това беше посветил по-голямата част от детството и юношеството си на борба срещу всичко, в което родителите му вярваха и на което държаха, и накрая, оказа се, не само на тях им омръзна от бунтарската му незаинтересованост и активното отхвърляне. Майка му му го каза при последната им среща.
Бог те е изоставил, Себастиан.
Отдръпнал се е от теб.
Това, ако беше вярно, без съмнение обясняваше много. Но той нямаше намерение да става като онези хора, които, когато срещнат трудности в живота си, търсят отговора в църквата и вярата. Удобно щеше да е да може да вини някой друг, нещо друго. Да не носи пълната отговорност, че не можа да удържи дъщеря си, че не можа да я спаси. Да вярва, че нейната смърт е част от някакъв по-голям, божествен, замисъл. Неразбираем, може би, но все пак замисъл.
Но той нямаше намерение да започва спорове, от опит знаеше, че е безсмислено. Това беше въпрос на вяра. Или вярваш, или не, а когато хората вярваха като тази млада жена срещу него, разумът и аргументите нямаше как да надделеят.
— Виждам, че не се чувствате добре — каза с възможно най-съчувствен тон; Ида не отговори. — Кога за последно излизахте? — продължи Себастиан, но и този път нямаше отговор. — Ида…
— Преди седмица-две — отвърна тя най-сетне.
— Да се криете от света, не е изход.
— Бог ще намери изход.
— Може би Бог смята, че изходът е да разговаряте с някого — предложи Себастиан и забеляза, че за първи път Ида сякаш се вслушва в казаното. — Неведоми са пътищата господни — продължи той с цитат, който беше чувал не един път у дома, когато станеше нещо донякъде необяснимо. — Може би затова ме е изпратил при вас — завърши той и веднага видя по изражението на жената, че е прекалил.
— Смятате, че вие изпълнявате Божията воля?! — почти изсъска тя с презрение.
Обикновено подобна мисъл би му допаднала, но този път можеше само да си затвори устата и да му се прииска да не го беше казвал. Тъкмо беше на път да я накара да го чуе, а пропиля шанса си.
— Не на мен се пада да вярвам в това — отвърна той, като се надяваше тази сладникава формулировка да я размекне.
Не се получи.
— Искам да си вървите — каза Ида кратко.
Себастиан се изправи тежко. Ида отстъпи назад, когато той я доближи на път към вратата.
— Нуждаете се от някого — не се предаваше той.
— Моля ви, вървете си.
— Няма ли някой, на когото мога да се обадя? — направи той последен опит.
Ида скръсти ръце и се вторачи в пода.
— Себастиан — Урсула му помаха да тръгва, нямаше какво повече да направят. Поне не сега.
Той въздъхна примирено и я последва през антрето и навън.
Веднага щом вратата се затвори зад тях, Ида изтича да я заключи и пак да пусне веригата. След това си пое дъх и едва се задържа на крака, физически изтощена от усилието да изтърпи двама непознати толкова близо до себе си. И то полицаи.
Отиде в кухнята, отпусна се на един от столовете, докато се мъчеше да подреди мислите си. Погледът й падна върху мобилния телефон на плота. Дали да се обади на Клара? Да провери дали са ходили и при нея?
Естествено, че са ходили.
Какво им е казала? Казала ли им е нещо?
Тя притеснено прехапа устна, докато обмисляше какво да прави при следващото посещение на полицията, когато дойдеха да й кажат, че Клара Валгрен е идентифицирала Ребека и е разкрила, че Ида също я познава. При това доста добре. Може би щеше да е достатъчно да обясни, че просто не я е познала на тази снимка, че не е погледнала внимателно.
Усети вкус на кръв и прокара пръст по устата си. Беше си прехапала устната. Погледна кървавото петно на пръста си. Мислите й се объркаха. Твърде много, твърде много. Сега и Ребека. Това трябваше да е. Не можеше да е друго. Разсеяно облиза кръвта от показалеца си. Той беше прав. Онзи психолог.
Тя се нуждаеше от някого.
Нуждаеше се от помощ.
Нуждаеше се от отговори, от някого, който да й посочи пътя. Някой, който да реши вместо нея. Трябваше да научи дали постъпва правилно. Взе телефона и набра номера.
Ингрид беше раздразнена още преди телефонния разговор.
Денят й беше отвратителен.
Рано сутринта й се обади някакъв журналист да пита за нещо, което уж била казала на детски църковен лагер в Йемтланд по времето, когато била викарий на енория Нова Упсала, и което едно от децата, на които предстояло първо причастие, приело за обидно и унизително. Причината това да излезе сега, години по-късно, Ингрид обясняваше с наближаващите избори за епископ. Не че наистина се тревожеше, просто беше повторила Божиите думи, както бяха написани; ако на някого не му харесваха или ги намираше за обидни, може би не биваше да приема първо причастие. В причастието младите хора потвърждаваха покръстването си. Казваха „да“ на Господ, съгласяваха се да оставят живота си в ръцете му.
