Тъкмо изгаси двигателя и понечи да слезе от колата, когато телефонът й иззвъня. Непознат номер. Само да не беше пак онзи журналист, помисли си тя и вдигна. Не беше той.
— Здравей, Ида е. Ида Рийтала — чу се тих глас.
— Да?
— Не знам дали ме помниш, бях в Аб…
— Помня те — прекъсна я Ингрид рязко. Последното, което й трябваше днес, беше да й напомнят за онова време в Упсала. — С какво мога да ти помогна? — добави по-любезно.
В продължение на пет минути слуша разказа на Ида за изнасилването, за Клара и Ребека, за полицията, за това как си замълчала, за съмнението.
— Но не знам — завърши тя разказа си. — Може би трябва. Може би е редно. Ти как мислиш?
Ингрид се облегна на седалката, затвори очи и си пое дълбоко дъх. Беше раздразнена още преди телефонния разговор.
— Смятам, че си постъпила съвсем правилно — каза с онзи глас, който знаеше, че кара хората да се вслушват. Да й имат доверие. — Няма причина да се връщаме там. Всички го оставихме зад гърба си, покаяхме се, помолихме за прошка и я получихме.
Отговори й мълчание, мълчание, което изтълкува като съмнение.
Лесно беше да се съмняваш, когато си изправен пред изпитания.
— Постъпила си съвсем правилно. Да разкажеш, да замесиш полицията — това е светското решение. Ти трябва да се съсредоточиш върху Божието решение. Той вижда всичко и използва ставащото, за да те направи по-добра, по-силна. Изпитва те, но никога по-тежко, отколкото можеш да издържиш. Намери утеха в това.
Отговорът на Ида потвърди, че е използвала правилния аргумент, че я е накарала да се вслуша. Тя продължи разговора още пет минути, докато се увери, че Ида е съгласна, че ще е най-добре да не казва нищо на никого. Завърши с предложение Ида да й се обажда когато пожелае, за каквото пожелае — нещо, което, надяваше се, нямаше да стане.
Остана в колата още няколко секунди, потънала в размисъл. Дали да се обади на останалите? Клара изостави църквата. Изостави Господ. Аргументите, които беше използвала при Ида, при нея нямаше да минат. Обаждане от Ингрид с молба да си мълчи можеше да има дори противоположния ефект. Същото беше и с Ребека Алм — ако Ингрид й се обадеше, вероятно щеше да реши, че е някаква конспирация, че могъщи сили са се наговорили против нея. Винаги е имала богато въображение.
Най-доброто решение за Ингрид беше да чака.
Да види какво ще последва.
Да вярва, че Бог ще й помогне да разреши всичко това.
Тя слезе от колата и се прибра в къщата. Свали си обувките и окачи палтото. Светна няколко лампи на път към кухнята. Едва след като включи електрическата кана, усети колко е уморена.
Денят беше дълъг.
Но още не беше свършил. Докато чакаше водата да заври, отиде в кабинета и включи компютъра. Седна, облегна лакти на бюрото и отпусна чело върху дланите си. Къщата беше тиха. С изключение на… Ингрид се изправи. Ослуша се. Дали й се счу? Погледна към вратата.
Нищо. Тишина.
И после тихото щракване откъм кухнята, което показваше, че водата е завряла. Логна се в компютъра, след което стана и се върна в кухнята да си направи чай.
Не толкова го чу, колкото го почувства.
В къщата имаше някого.
Зад нея.
Обхвана я паника, но не можа да се завърти.
Мисълта мина през главата й, преди да усети убождането във врата. Тя падна на пода.
— Благодаря, че всички дойдохте въпреки късния час — започна Ане-Ли, след като двамата с Торкел седнаха един до друг зад масата в една от по-малките заседателни зали на приземния етаж на полицейското управление и глъчката утихна.
По преценка на Торкел в помещението имаше места за трийсетина души. Около половината бяха заети. Значи присъстваха петнайсет-шестнайсет души. Колко вестници, канали и уебстраници представляваха, той нямаше представа. Повечето присъстващи ги записваха с всякакви уреди — от камера на статив до мобилен телефон в ръка.
— Това е Торкел Хьоглунд от Националния отдел за разследване на убийства — Ане-Ли посочи Торкел. — Той и екипът му помагат в това разследване.
Торкел кимна леко на журналистите. Познаваше само един.
Аксел Вебер.
Разбира се.
Той винаги следеше работата на „Риксмурд“, а в последното разследване изигра активна роля. Твърде активна роля — за това всички бяха съгласни. Вебер му се усмихна леко и вдигна ръка за поздрав. Торкел не отговори.
— До момента имаме едно убийство, две изнасилвания и един опит за изнасилване, които според нас са дело на един извършител — започна Ане-Ли и Торкел видя как интересът на слушателите се повиши.
Изправени гърбове.
Химикалки, дращещи по бележниците.
Пръсти, щракащи по клавиатурите.
Преди да започнат, се разбраха Ане-Ли да води пресконференцията. Торкел щеше да отговаря на въпроси, зададени директно на него, или на такива, които тя му прехвърлеше. Нищо друго. Не че имаше нещо против, това разпределение не му пречеше. За разлика от начина, по който тя се изрази. Почти като заповед. Торкел отдавна не беше приемал заповеди от когото и да било и установи, че не му е много приятно.
