Макар и организацията, за която тя работеше, Шведската църква, да се мъчеше да го продаде като нещо като курс за самоусъвършенстване. „Смисълът е в това, че ти си ценен и важен, защото ти си този, който си. Като човек носиш отговорност и за собствения си живот, и за държането си с другите хора“, както пишеше на сайта на Църквата, в който информираха за църковния ритуал. Дрънканици, които можеха да се прочетат във всяка една книга за самопознание и самопомощ. Съвсем малко или направо нищо за Бог. Може би децата щяха „да разберат колко е ценно да бъдат себе си и да са обичани от Бог“, но нито дума, че и те трябваше да го обичат.
Да го почитат.
Да се прекланят пред него.
Че всичко това се прави в името на Бог и Исус.
Само че в днешно време всичко, което не се отнасяше до надутото его на младежите, се смяташе за безинтересно, помисли си тя.
Макар и Ингрид да не се разстрои особено от сутрешния разговор, той все пак се отрази на подготовката й преди задължителното събеседване — или „хиъринга“, както по някаква необяснима причина го наричаха от диоцеза. Двама души, които в продължение на около половин час я разпитваха преди предстоящите избори. Единият беше жена, професор по теология в Университета на Юмео, другият — програмен ръководител на срещите на Шведската църква в един конферентен център край Лунд. В никакъв случай не бяха лоши, но според Ингрид твърде много се съсредоточаваха върху неправилните неща, задаваха неправилните въпроси и тя през цялото време се принуждаваше да ги насочва, поради което имаше опасност да решат, че избягва въпросите.
Че не желае да отговаря.
Като политик.
Накрая й благодариха и казаха, че се е представила отлично. Ингрид не можеше да определи дали просто са учтиви, или наистина го мислят. Цялата й кампания се градеше върху това да е антипод на либералните ветрове, които духаха напоследък, да е алтернативата за онези, които искаха да върнат традиционните ценности. А те бяха много. Много хора, които с ужас гледаха как тяхната църква съвсем сериозно обсъжда дали Бог наистина съществува, или е само метафора. Много хора, които не вярваха, когато чуеха от високопоставени лица, че истината е в метафората, не в буквалното възприемане. Много хора, които следяха с тревога дебата за християните, принуждавани да скриват кръстчето около шията си, ако работят например в сферата на здравеопазването, защото можело да се приеме за провокация.
За всичко това Ингрид имаше отговори, но някой трябваше да зададе правилните въпроси, а никой не го стори.
Глождеше я чувството, че е пропуснала сгоден случай да предаде посланието си, а когато след изслушването отиде на среща с представители на профсъюза заради проблем в работната среда, това само засили раздразнението й. Всички знаеха как се казва проблемът и каква позиция заема, вече бяха провеждали безброй срещи, на които да обсъждат разследванията и възможните мерки срещу него. Нищо ново нямаше да излезе от днешната, в това Ингрид беше убедена. Оказа се изненадана. Този път проблемът в работната среда можеше и да напусне службата си. Стига да получеше като обезщетение заплатите си за цяла година. Така нямало да се разчуе за персоналните проблеми в енорията.
Чисто изнудване.
Опитваха се да се възползват от участието й в изборите за епископ.
Тя беше един от седемте кандидати, от които по нейна преценка трима имаха реални шансове за победа. Можеше да останат двама, ако тя решеше да използва онова, което знаеше за Йоран Пелтсен. Пътуването до Лондон през 2012-а беше излязло далеч по-скъпо от очакваното за енорията в Стренгнес. Ако някой се разровеше, щеше да открие — стига Ингрид да бе разбрала правилно — доста сметки от ресторанти и театри, за които трудно можеше да се обясни защо енорията е трябвало да плати. Освен това, изглежда, съпруги и съпрузи ги бяха придружили на значително по-ниски цени. Въпросът беше дали да използва това, което знаеше, или не. Дали да го пусне анонимно на местната преса. Но в такъв случай трябваше да е сигурна, че информацията не може да се проследи обратно до нея. Хвърлянето на кал можеше да изцапа и нея. Искаше й се да стои над тези неща, но точно сега всички средства изглеждаха оправдани. Сигурна беше, че някой от конкурентите й е пуснал новината за обиденото дете от лагера.
Размишляваше над това в колата на път за вкъщи. Усети, че е ядосана и напрегната — възможно най-лошото състояние на духа за вземане на важни решения, затова предпочете засега да запази информацията за Йоран Пелтсен за себе си. До изборите оставаха два месеца. Предостатъчно време. Щеше да почака няколко седмици, да чуе обществената реакция след нейното събеседване. Всички изслушвания се качваха в интернет, та хората с право на глас да добият представа за кандидатите. Може би не беше толкова лошо, колкото си мислеше. Веднага щом се прибереше вкъщи, щеше да го изгледа и после щеше да действа. Да, така щеше да постъпи. Когато сви по алеята към къщата на „Думхеревеген“, се чувстваше малко по-добре.
Всичко щеше да се нареди.
Бог щеше да я води.
Както винаги.
