— Не съм казвала, че нямам гадже, а че вече не съм с Андреас.
— А сега с кого си?
— Казва се Нико. Учи в долния курс. Запознахме се през седмицата за ориентация.
Урсула й се усмихна и пак вкуси от долнопробното вино, като едва се сдържа да не направи гримаса. Предложи й да разкаже малко повече, но явно Бела не беше склонна да разкрива повече за новата си любов. Дали сега беше моментът Урсула да покаже интерес, като я разпитва, или щеше да я сметне за любопитна в най-лошия смисъл на думата? Опитът й с тези неща беше твърде ограничен…
— Искаш ли да ти разказвам неща, за които не си питала? — попита Бела и избра посоката на разговора вместо нея.
— Да.
Урсула видя усмивчицата зад халбата бира и внезапно усети, че май ще съжалява за отговора си.
— Ще имам малко братче.
— Така ли?
— През февруари. Аманда е в петия месец.
Урсула не отговори веднага. Определено не ревнуваше, даже и не беше изненадана — Мике получи шанс да опита отново, да поправи нещата, естествено беше да се възползва.
Не, притесняваше я друго.
— Колко хубаво — промърмори накрая. — Поздрави ги от мое име, като се видите.
— Добре.
Усмивката на Бела, това я притесни. Може би просто се радваше, че ще има брат, радваше се за Мике. Или пък й беше приятно да съобщи на майка си нещо, което нямаше да й хареса.
Предпочете първото — че дъщеря й не се опитва да я нарани нарочно. Завъртя се към пълния бар. Нямаше значение, че виното киселееше и беше топло.
Искаше още една чаша.
Поне.
Барманът сложи още една чаша джинджифилова бира пред него. Себастиан му кимна и вдигна чашата с въздишка. Раздразнен, нервен и отегчен — тези думи доста добре описваха състоянието му.
Когато се върна от полицейското управление, си легна за малко, обмисли случая, доспа му се, но се удържа.
Не искаше да рискува да сънува.
Да се събуди, облян в студена пот и стиснал дясната си ръка в юмрук. Тътен на вълни в ушите. Празнота и мъка, които да го разкъсват с такава сила, че да не може да диша. И повече нямаше да може да заспи, нямаше да мигне изобщо тази нощ.
Затова стана, взе душ и почука на вратата на Урсула.
Никакъв отговор. Нямаше я.
Разочарован, слезе в бара и седна. Поръча първата джинджифилова бира за вечерта и се огледа. Имаше известен потенциал. Нищо особено и не много, но определено можеше да вкара някоя от присъстващите в леглото. Например жената, която седеше сама с лаптопа си на една маса по-навътре.
Четиресет и пет може би. Обикновена. Нито дрехите, нито прическата показваха самоувереност. Няколко килца в повече. Той си представи как отива при нея. Заговаря я. Как след няколко минути преодолява първоначалното нежелание да й досаждат и успява да я покани на по питие. Как научава името й, когато й носи питието, и какво работи, че да е заета във вечер като тази в хотел в Упсала.
Как показва интерес, слуша я учтиво, иска да знае повече.
Изцяло съсредоточен върху жената срещу него.
Играта. Съблазняването. Като танц. Да води и да следва. Всичко, за да се почувства тя забелязана, видяна, призната и по този начин в нея да се зароди желание за нещо повече, да си въобрази, че тя съблазнява него, а не обратното. Че е нейна идеята да си тръгнат от бара, негова — да отидат в нейната стая.
Определено щеше да се получи. Беше го правил стотици пъти. Но не и тази вечер. Беше обещал да се държи прилично.
Себастиан 2.0.
New and improved.
Вече съжаляваше.
„Раздразнен“ вече надделяваше над „нервен и отегчен“ като доминираща емоция.
Ане-Ли беше виновна.
Шибаното й правило за целибат.
Едно е да спи с жени от самото разследване, но какво значение имаше дали ще се чука с някаква си застаряваща помощник-ревизорка от Венершборг или каквито там жени имаше наоколо? Никакво. Но не смееше да рискува. Ако се разчуеше, щеше да изхвърчи от разследването.
А това не биваше да става.
Урсула можеше да го спаси. Щяха да вечерят заедно, но явно си беше намерила нещо друго, нещо по-хубаво за вършене. Беше го оставила съвсем сам. Значи вината беше нейна.
Движение при входната врата привлече вниманието му. За вълка говорим… Урсула се появи. Той й подвикна и й помаха. Забеляза, че е леко пияна, когато се люшна към него и се отпусна на съседния стол. Може би все пак вечерта нямаше да е пропиляна.
— Къде си ходила?
— Видях се с Бела… Дъщеря ми — добави тя, като не видя реакция у Себастиан. — Учи тук.
— Да, знам — излъга той. Сигурно го е споменавала и преди, просто не я е слушал. — И защо?
— Тук искаше.
— Не, защо сте се срещали?
— Как така защо? — Урсула сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Тя ми е дъщеря.
— Това досега не е имало значение. Нали винаги си била най-ужасната майка в Швеция?
Урсула се вторачи в него. Ясно, щеше да е от онези вечери. Имаше два варианта. Тя можеше да си тръгне от бара, да се качи в стаята си. Или можеше да преглътне обидата и да види дали може да насочи разговора към нещо сериозно. Да разкаже за срещата си с Бела, че през цялото време се люшкаше между приятно и неловко, че не беше сигурна как всъщност мина, какво в действителност извлякоха от нея двете.
