Но Себастиан нямаше да се интересува. И в обикновен ден не би му пукало, камо ли пък тази вечер, когато очевидно беше в лошо настроение. Може би щеше да се престори, но единствено с надеждата по този начин да я вкара в леглото.
— Това пък какво значи, да те вземат дяволите?! — попита тя остро и избра третия вариант — да остане, но да постави ясни граници. — Ако искаш да ме изгониш, просто кажи.
— Не — отвърна Себастиан кратко, като отбягваше погледа й.
— Стегни се тогава.
— Е, какво, не е ли истина?
— Това не значи, че трябва да ми го казваш в лицето.
Леко кимване, последвано от тишина, през която нормалните хора биха се извинили, биха се опитали да оправят нещата. Нормалните хора, не Себастиан.
— Какво ти става? — попита Урсула накрая. — Защо си се нацупил?
— Имах отвратителна вечер и вината е твоя.
— От къде на къде?
— Щяхме да вечеряме заедно, а ти изчезна.
— Щяхме ли?
— Ти го предложи. Вчера.
Вярно, разговорът по Скайп, но тогава и двамата мислеха, че ще си бъдат в Стокхолм, пък и доколкото си спомняше, той не изглеждаше твърде въодушевен от идеята.
— Е, не стана — въздъхна тя. — Тъй че се стегни.
Нова отлична възможност да помоли за извинение.
— Карай, сега си тук — каза вместо това Себастиан и кимна на бармана. — Нощта е млада, все още можеш да ми се реваншираш.
Той я изгледа с лека усмивка. Нотка на нетърпение и надежда в очите. Или пък тя само си въобразяваше, четеше твърде много в държането му, защото го познаваше добре. Я по-добре да се изяснят отсега.
— Само да знаеш, че няма да спя с теб.
Нямаше съмнение, раздразнението му нарасна, но това си беше негов проблем, не неин. Тя предпазливо сложи длан върху ръката му.
— Но мога да остана да изпием по чаша вино, ако искаш компания.
Така правеха приятелите. Подкрепяха се. Отделяха от времето си. Предлагаха близост и съчувствие. Някога тя го обичаше — въпреки всичко. Естествено, нямаше смисъл да се хаби за Себастиан Бергман; трябваше да се досети още преди той да дръпне ръката си изпод нейната.
— Понеже ме съжаляваш?
— Понеже обичам да общувам с теб, когато не се държиш като свиня. Което все още става твърде често, ако искаш да знаеш.
Себастиан я погледна в очите. Съжаляваше, че си разкри душата пред нея онзи път в кухнята на „Грев Магнигатан“. Показа се уязвим, създаде впечатление, че се нуждае от някого, че иска духовна връзка. Чисто и просто й даде възможност да се възползва от слабостта му.
— По-добре да съм сам, отколкото да се превръщам в някакъв шибан проект.
— Хубаво, както искаш. — Тя стана от стола и си взе чантата.
Границата беше прекрачена. С двата крака. Беше му дала повече възможности от всеки друг.
— Днес беше добър с Ида Рийтала. Това е страна, на която трябва да наблегнеш.
— Добър и мил, и сладък… Такива мъже си имат име. Казват се Торкел.
Урсула нямаше сили дори да се опитва да разбере дали това е само злобно подмятане по адрес на шефа им, или намек за нещо като ревност. Не я беше грижа.
— Торкел е добър и ти го знаеш — каза само.
— Той е човешкият еквивалент на мисионерската поза. Върши работа, но не е ни най-малко възбуждащо.
— Лека нощ, Себастиан.
Тя си отиде. Той не я спря.
Всичко отиде по дяволите.
Защото той го прати там.
Колкото по-близък се опиташе да му стане някой, толкова по-зле ставаше. Урсула знаеше какъв е, знаеше какви подбуди го водят, в това беше убеден; но не беше сигурен, че има значение. Взе телефона, написа есемес: „ИЗВИНЯВАЙ“ и в същия момент си спомни какво му беше казала в Улрисехамн:
Вместо да се държиш като задник и после да се извиняваш, хрумвало ли ти е някога просто да не се държиш като задник?
Все пак го изпрати.
По-добре от нищо. Надяваше се.
След това поръча да му пишат питиетата на сметката и излезе от бара. Качи се в стаята и се просна на леглото, включи телевизора. Образователна програма. Все едно вечерта не беше достатъчно катастрофална.
Тя се застави да затвори очи.
Въпреки че подскачаше и при най-малкия шум, си повтаряше, че може да се отпусне.
Беше в безопасност. В къщата нямаше никого. Той не беше тук.
Но се беше върнал. Отново й го беше причинил.
Бавно, но целенасочено, тя започна да потиска спомените от мига на събуждането си. Мракът пред отворените й очи, преди да махне чувала. Как дишаше тежко и хрипливо, докато се изправяше на крака, смъкваше останалите си дрехи и се пъхваше под душа. Дълго стоя там. И сега пръстите й, сключени на гърдите, още бяха гъбясали. Съсредоточаваше се върху дишането. Вдишваше през носа, издишваше през устата. Не обръщаше внимание на тихото гласче в главата си. Вместо да мисли за случилото се, шепнешком се молеше на Бога.
Той я изпитваше.
Но тя щеше да издържи.
