Винаги е така, когато наближава рожденият ти ден.
Ти лежеше на задната седалка. Кръв навсякъде.
Не били те виновни, така каза ти.
Но това беше само сън.
Разбира се, че те са виновни.
Песента, която чу по радиото, докато паркираше, не му излизаше от главата.
Миналото лято тя ехтеше отвсякъде. Испанска песен, в която пееше и Джъстин Бийбър. Той знаеше това, защото Вилма харесваше Джъстин Бийбър. Преди две-три години си беше направо боготворене, но сега най-страшната вманиаченост се беше поуталожила и според Торкел нивото вече беше не по-високо от „харесване“.
Той слезе от асансьора, като си подсвиркваше, отиде при кафемашината, постави една чаша и натисна копчето за кафе с мляко. Снощи беше хубаво. Късна вечеря с Лисе-Лоте, разговор как е минал денят им, докато слушаха с половин ухо новините, и после в леглото.
Жив човек в дома му.
Някой, с когото да разговаря.
Някой, до когото да заспива.
Всичко, което желаеше.
Взе чашата и отиде в кабинета. Ане-Ли вече беше на мястото си зад стъклените стени. Той вдигна ръка за поздрав, отиде при своето бюро и си окачи палтото.
— Вече си тук — отбеляза, когато Ане-Ли излезе и тръгна към него.
Той си мислеше, че ще е първи в службата. Тръгна от вкъщи четиресет и пет минути по-рано от необходимото, в случай че задръстванията на излизане от града се окажеха ужасни, но пристигна безпроблемно.
— Исках да се уверя, че всичко е както трябва с допълнителния персонал и младшите полицаи.
— Много хора ли се обадиха?
— Не бих казала. Няколко, но не много.
Торкел кимна. Изненадан, разочарован. Последния път, когато от „Риксмурд“ свикаха пресконференция и помолиха за помощ, получиха стотици сигнали. Но, разбира се, тогава пресата го раздуха много повече, все пак ставаше дума за убити треторазредни знаменитости.
— Нещо полезно? — попита Торкел, отпи от кафето и си седна на мястото.
— Още не.
Ане-Ли придърпа стола от най-близкото бюро и седна.
— От колко време си в „Риксмурд“?
— Отдавна, над двайсет години.
— Значи ти харесва?
— Да, като цяло.
— На колко си години?
Торкел я изгледа учудено. Не такъв въпрос очакваше.
— На петдесет и осем. Защо?
— Смяташ ли да работиш до шейсет и три?
— Не знам. Може би. Защо?
Ане-Ли замълча. От известно време обмисляше този въпрос. Вчера, когато се прибра вкъщи, я формулира. От близо двайсет години работеше като полицайка. Стана комисар, предложиха й да я назначат за регионален началник, но тя отказа. Твърде много бюрокрация. Беше работила къде ли не из Швеция, постоянно се местеше, защото бързо се отегчаваше. Не от самата работа, а от местата, от хората. Когато потънеше в сивото ежедневие, решаваше да се премести. Но да пътува из цялата страна по нови разследвания, с нови колеги, винаги да работи по случаи с голяма значимост…
Ще й допадне.
Ще го желае.
— Мислех само… Близка приятелка съм с Русмари Фредриксон от НОА, понякога говорим за това. — Сви рамене тя, за да покаже, че не е нещо сериозно.
— Говорите за евентуалното ми пенсиониране? — Торкел остави чашата си и се поприведе към нея.
Русмари Фредриксон не беше случаен човек от Националната оперативна агенция, тя беше прекият началник на Торкел. Той би описал отношенията им като професионално напрегнати.
— Не, не — засмя се Ане-Ли обезоръжаващо. — Това изглежда като страхотна работа.
— Искаш ли я?
Да обяви открито, че иска мястото на Торкел, щеше да е малко прекалено и нямаше да се отрази добре на и така леко обтегнатите им отношения; но тя нямаше да го лъже, нито да се извинява, че е амбициозна.
— Тя е твоя — отговори дипломатично.
— Така е. Тя е моя.
Той я гледаше по начин, който — надяваше се — ясно показваше, че смята да задържи поста си. Ане-Ли му се усмихна и в същия момент Карлос влезе в помещението заедно с Ваня и Урсула.
— Мамка му, ама че студ — изпуфтя Карлос, като търкаше ръцете си в ръкавици, докато вървеше към бюрото си.
Торкел не отговори, на идване на таблото в колата видя, че в Упсала е четири градуса. Студено за сезона може би, но не представляваше някаква сложност да се облечеш достатъчно топло, че да не замръзнеш, пък и не беше причина да се държиш като че ли се завръщаш от полярна експедиция.
— Добро утро — поздрави Ане-Ли всички и стана. — Вземете си кафе и каквото още искате и ще се видим в конферентната зала след десет минути.
— Били и Себастиан дойдоха ли? — попита Ваня.
— Да се надяваме, че ще дойдат до десет минути.
С тези думи тя се прибра в кабинета си. Торкел си взе чашата и отиде при Ваня и Урсула.
— Добро утро, заедно ли дойдохте?
— Ваня мина да ме вземе — усмихна се Урсула на колежката си.
— А какво направи със Себастиан?
— Не знаех, че той е моя отговорност.
— Нали сте в един хотел, мислех, че…
— Не съм го виждала от снощи.
— Аха. Е, да се надяваме, че ще се появи.
— Или не — подметна Ваня.
Минно поле. Каквото и да направеше, щеше да загуби. Ако шеговито се съгласеше с Ваня, щеше да раздразни Урсула; ако непринудено посочеше, че Себастиан е част от екипа, щеше да издразни Ваня. Затова си замълча.
— Кафе? — обърна се Урсула към Ваня.
— Ще дойда с теб.
