Бог беше позволил този ужас. Два пъти. Толкова лесно би могла да започне да се съмнява. Но знаеше, че той иска да използва случилото се, за да я промени. Да излезе от другата страна по-силна. Заедно с него. Стига само да предадеше живота си в ръцете му, Бог щеше да я поведе към нов етап. Щеше да й помогне да достигне нови познания, ново ниво, да я приближи с още една стъпка до човека, в който искаше да я превърне. Изпитанието, колкото и болезнено да беше, щеше да се окаже безценно. В горещината на пещта шлаката изгаря и остава чисто злато, както се беше изразил веднъж един колега.
Затова тя лежеше кротко по гръб в леглото си, сключила ръце на гърдите си, и тихо се молеше. Повтаряше отново и отново, че е готова да се отдаде, да отдаде живота си на него, да го прослави със знанието, че той винаги е решението на всеки проблем, че вярва в промисъла. Обзе я известно спокойствие; споменът вече избледняваше, или поне така й се стори. Беше сигурна, че Бог ще й помогне да открие пътя, защото той знаеше, че тя притежава всичко необходимо, за да продължи нататък.
Точно както миналия път. Първия път.
Той я преведе през него. Бяха минали дни, даже седмици, без тя да мисли за това; чувстваше, че по някакъв необясним начин то й е помогнало да се съсредоточи; значи имаше причина да се случи точно сега, малко преди избора на епископ. Беше длъжна да обърне поглед навътре, да претърси душата си, да се превърна в човека, когото Исус искаше от нея да бъде.
Разликата беше, че този път тя имаше представа за какво става дума.
Тя, Ида, Клара и Ребека.
Наказание.
Трудно беше да повярва, че причината може да е друга, но никога нямаше да я разкрие пред никого.
Не сега. Не и в бъдеще.
Въпросът й хрумна под душа. Дали да се обади на другите? Да ги предупреди? Да им каже, че ужасът може да се повтори. Че не е свършило.
В такъв случай те със сигурност щяха да се свържат с полицията. Да получат закрила. Може би полицаите щяха да измислят начин да устроят капан за онзи мъж. При всички случаи щяха да знаят къде да го търсят, рано или късно щяха да го заловят и щяха да сложат край на нападенията и страданието. Ако човек мислеше само за това, отговорът беше ясен. Да, тя беше длъжна да им се обади. Длъжна беше да ги предупреди.
Само че…
Полицията щеше да иска да знае каква е връзката между четирите жени — беше споменал пета, но Ингрид не я беше чувала — защо отначало са излъгали и какво е станало, че да отключи поредица от брутални нападения.
Щяха да бъдат принудени да разкажат. Всичко щеше да излезе наяве. От този миг с надеждата й да стане епископ щеше да бъде свършено. Възможността да проповядва евангелието и да разпространява Божието слово така, както би трябвало да звучи то, щеше да бъде изгубена. Упадъкът на Шведската църква щеше да продължи и един силен глас от страната на онези, които се съпротивляваха, щеше да бъде заглушен.
Трудни решения дори в обикновен ден, а при настоящите обстоятелства почти невъзможни. Накрая реши да не предприема нищо. Да не казва нищо. Поне засега. Ако Бог искаше другите да бъдат предупредени, да не ги сполетява ново зло, той щеше да се погрижи да научат.
Помоли се и за това. Той да ги закриля. Свърза тази мисъл с обещаната награда и това сякаш я успокои, но не успяваше да заглуши тихото гласче в главата си.
Правилното решение ли взе? С правилните доводи? Дали в действителност не беше предпочела себе си пред другите? Дали не действаше егоистично? Нехристиянско дори. Навярно имаше шанс да предотврати още страдания. Цената, която беше длъжна да плати, щеше да е епископската титла.
Заслужаваше ли си? Редно ли беше?
Всичко това беше част от изпитанието и решението беше на Бог. Не нейно. Тя трябваше само да го потърси. Против волята й в съзнанието й изникна цитат от Римляни 12:19.
Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“.
Ингрид пропъди мисълта, всички мисли, включително и тихото гласче; трескаво му се замоли да й позволи да забрави. Не само психическата и физическата травма от тази вечер, а всичко — Линда Форш, съдбовната нощ преди осем години, решението, което взеха тогава.
Де да можеше теглото да се вдигне от плещите й, ако ще и за малко.
Молитвите й бяха чути под формата на неспокоен сън.
Пише за мен по вестниците. В интернет.
Оказа се, че Ребека Алм е умряла. Не знаех.
Знаеш, че не това беше целта.
Полицията моли за помощ. За сигнали. Търси свидетели.
Явно никой не е казал нищо.
Сигурно ги спират вината и срамът.
Затова търсят помощ от обществеността.
Глупаво е да се чувствам в безопасност, да вярвам, че не допуснах грешки.
Дали да засиля темпото, да свърша повече, докато ме заловят, или да се спотайвам известно време — това е въпросът.
Трябва да продължа. Но каже ли някой една дума, твоето име, и те ще ме намерят. Ще ме спрат.
Още не се е приключило.
Знаеш го, Линда.
Нощес пак те сънувах.
