Излязоха заедно от стаята. Торкел остана с впечатление, че някак е успял да ядоса и двете. Екипът не беше същият. Понякога имаше чувство, че се разкъсва. Може би наистина беше така — през последните години всички преживяха много, но Торкел не можеше да се отърси от усещането, че проблемите започнаха с появата на Себастиан във Вестерос, когато го взе в разследването. Помнеше какво каза на Себастиан тогава, след първата им среща.
Гледай се да не съжаля за решението си.
Не можеше да преброи колко пъти беше съжалил оттогава насам.
И току-що добави още един.
— Добро утро.
Когато другите влязоха, Себастиан вече седеше в конферентната зала с листове, които подреждаше на купчинки. Поздравът беше за всички, но очите му бяха впити във Ваня, така че нямаше съмнение към кого всъщност е насочен. Тя му хвърли поглед, който показваше, че би предпочела да го игнорира тотално, но доброто възпитание и приличието й го забраняват.
— Добро.
По-кратко от това не можеше да бъде. Тя придърпа първия свободен стол, който й се изпречи, възможно най-далеч от Себастиан.
— Купих кроасани за всички — продължи той, привидно в прекрасно настроение, и кимна към една чиния на масата.
— Какво правиш тук толкова рано? — Торкел погледна материалите пред Себастиан, докато сядаше.
— Реших, че ще е най-добре да прегледам всички сигнали, постъпили от вчера насам.
— Имаме цяла група, която отговаря за това — осведоми го Ане-Ли.
— Знам, само проверявам да не са пропуснали нещо. Нали затова съм тук. Да допринасям със знанията си.
Нямаше намерение да им казва, че се събуди от кошмара си в четири и половина и не можа да заспи повече. Хотелската стая като килия. Терзанието, което го накара да избяга оттам. Истината беше, че нямаше къде другаде да отиде.
— Иначе прекарах вечерта в хотела — продължи той непринудено. — Поседях малко с Урсула в бара, когато тя се прибра от срещата с дъщеря си, после се качих в стаята си и си легнах. Сам. Добро поведение, никакво развяване на оная работа. Както се разбрахме.
— Добре, ще започваме ли? — въздъхна Ане-Ли в момента, в който Били влезе в залата с лаптопа си в едната ръка и чаша кафе в другата.
— Извинявайте, ако съм закъснял — промърмори той, докато се настаняваше и си нареждаше нещата.
Докато си включваше лаптопа и го свързваше с проектора, Себастиан го наблюдаваше. Изглеждаше изтощен. Може би просто беше работил до късно и беше недоспал.
Себастиан се надяваше да е това.
Алтернативата го плашеше.
Били беше съсипан. Беше му се наложило да убие човек. Двама души. По някакъв начин беше свързал тези събития с удоволствието. Власт, страст и наслада. Себастиан знаеше за това, но си беше измислил най-различни причини да не прави нищо по въпроса. Казваше си, че не е необходимо. Внушаваше си, че когато в началото на лятото видя Били да убива котка, е било еднократен случай, че Били съзнава колко е откачено. И както увери Себастиан при последния им разговор, държи поривите си под контрол.
Вчера обаче той показа друга своя страна, така смяташе Себастиан. Не беше задължителна индикация, че положението се е влошило, но беше достатъчно, за да го накара да се запита дали колегата му наистина държи нещата под контрол. С неохота си помисли, че вероятно ще му се наложи да проучи този въпрос.
— Кой ще започне? — прекъсна размислите му Ане-Ли.
— Вчера прегледах записите от охранителните камери около местопрестъпленията — обади се Били и по този начин отговори на въпроса й. — Както аз виждам нещата, те ни дават само една възможна следа.
Той щракна няколко копчета на клавиатурата и на стената се появи размазана снимка от камера за наблюдение.
— Това е черно ауди Q3 от 2015. Минава пред камерата на „Тунбершвеген“ десет минути преди Ида Рийтала да бъде нападната на осемнайсети.
Карлос стана и отиде при картата на стената, взе флумастер и отбеляза мястото с кръстче. Всички видяха колко е близо до кръга с единицата, който Ане-Ли беше написала по-рано. Били отвори още една снимка до първата.
— Това е черно ауди Q3 от същата година на ъгъла на „Согаргатан“ и „Кунгсенгсеспланаден“ само няколко минути след нападението над Клара Валгрен от онзи ден.
Карлос отбеляза мястото на картата. На няколко пресечки от паркинга на „Подкрепа за образованието“.
— Какво им е на регистрационните табели? — проговори Торкел и насочи вниманието на всички към малкия свръхекспониран правоъгълник и на двете снимки, точно където трябваше да се вижда регистрационна табела.
— Обработени са с някакъв отразяващ спрей, за да избегнат камерите.
Почти всички около масата кимнаха. Това подсилваше подозренията.
— И колко такива аудита от две и петнайсета има в близкия район? — попита Торкел и пак се обърна към Били.
— Много, твърде много. Взех списък от Пътната агенция и после се сетих какво каза Себастиан — че първата атака вероятно не е станала твърде далеч от дома на нападателя.
