Записите от охранителните камери бяха заменени от паспортна снимка. Мъж на около четиресет години с оплешивяващо чело и старателно поддържана брада на широкото лице се взираше право в обектива.
— Дан Тилман има такъв автомобил и живее на „Венуртсгатан“ 83.
Карлос сложи ново кръстче на картата и показа ясно на всички, че Тилман живее едва на няколко минути от Старото гробище.
— Какво знаем за него?
— Четиресет и две годишен, продуктов мениджър в технологична компания в Стокхолм, разведен, децата го посещават през уикенд, неосъждан, но разследван от полицията няколко пъти.
— За какво?
— Заплахи и преследване на бившата съпруга и приятелки. Не се е стигнало до присъда. Последната жалба е от лятото, когато качил голи снимки на бившата си в група във Фейсбук.
— Симпатяга — подхвърли Ваня.
— Никак даже — поклати глава Били. — Активен е в какви ли не групи, почти всички изявено антифеминистки и/или расистки. Доста често пожелава опонентите му да бъдат изнасилени. Или жените им, ако са мъже. За предпочитане от имигранти.
Той отвори друга страница, на която беше събрал доста коментари на ДанеТилман1. Профилната снимка ясно показваше същия мъж, когото видяха на паспортната преди малко. За няколко секунди прочетоха кратките изказвания, които до едно пожелаваха някой да бъде подложен на сексуално насилие и изразяваха радост, когато това станеше.
— Какво ще кажеш? — Ане-Ли се обърна към Себастиан.
— Този тип мъже рядко минават от приказки към действие. Достатъчно им е да намерят излаз на гнева си и да получат одобрение от други.
Били погледна надписите на стената и изпита едва ли не тъга. Той беше един от най-неуморните защитници на интернет. Обичаше го. В него имаше толкова добри, направо фантастични неща. Напоследък обаче сякаш всичко се въртеше около негативното. Как се съхраняваше и разпространяваше информацията, предполагаемото световно господство на „Гугъл“, всички лъжи, заплахи и омраза. За Били интернет беше като голям град. Имаше всичко. Асортиментът беше огромен. За всекиго по нещо. Но както във всички градове, и там имаше канализация и клоаки, където се събираха гадориите, и ако човек се озовеше в тях, се разсмърдяваше яко.
— Но определено трябва да си поговорим с него — заключи Себастиан.
— Ако живее толкова близо, дали би отишъл с колата? — усъмни се Урсула.
— Определени мъже на определена възраст ходят с колата навсякъде — отговори Себастиан. — Но дори и да оставим това, да — колата му дава възможност бързо да напусне мястото, засилва усещането за безопасност, действа като защитна бариера.
— Окей, добра работа. Ще говорим с него. Ваня, Карлос?
И двамата кимнаха в отговор, и размениха погледи и усмивки, докато Карлос се връщаше на мястото си. Ане-Ли задържа вниманието си върху него:
— От „Онгкварнсгатан“. Нападението над Клара Валгрен. С какво разполагаме?
— Отпечатъкът от обувка е от „Ванс“, модел UA-SK8-Hi MTE, същата като предния път. Спринцовката, която намерихме, няма как да се проследи, може да е купена отвсякъде в интернет.
— Ами Ребека Алм?
— Засега нищо — взе думата Урсула. — Очаквам тази сутрин да получим предварителен доклад.
— Нещо друго? — попита Ане-Ли всички присъстващи.
В отговор получи само поклащане на глави.
— Окей, Ваня и Карлос при Тилман. Били, виж какво още можеш да намериш за него.
— Добре.
— Урсула, кажи ни веднага щом дойде нещо от техническия персонал. И ще следим какви сигнали получаваме през деня — завърши тя и се обърна към Торкел. — Искаш ли да добавиш нещо?
Какво всъщност имаше да добави? Тя вече беше дала заповеди на цялата група, освен на Себастиан, а него и без това човек не можеше да го накара да свърши каквото му се нареди. Сякаш тя не само водеше разследването, ами и му отнемаше работата. Или пък той си го въобразяваше на фона на сутрешния им разговор. Нямаше смисъл да прави голям въпрос. Още не.
— Не, звучи като добър план.
— Добре тогава.
Оперативката приключи. Всички си събраха нещата и напуснаха залата. Ваня отиде до картата на стената и се вгледа в нея, сякаш за да запамети новата информация. Себастиан се надигна и се приближи до нея.
— Чух, че приятелят ти е бил на гости.
— Да, и? — отвърна тя рязко и отбранително, без да се обръща.
Но му отговори. Пак беше нещо.
— Супер. Юнатан, нали?
Повече от един отговор явно нямаше да получи. Въпросът беше посрещнат с мълчание, но все пак след малко тя се обърна:
— Нещо за работата ли искаш да ми кажеш?
— Всъщност да, мислех си, че мога и аз да дойда при Тилман.
— Няма да стане.
Тя го избута, взе си нещата от масата и си отиде. Себастиан въздъхна. Отдавна знаеше, че ще трябва да се бори, но как можеше да покаже промяна, ако тя не му даваше и секунда? Хвърли поглед към Урсула, която се беше забавила. Тя поклати глава, вероятно в смисъл „никога не се отказваш“, почака Ваня да затвори вратата и чак тогава го заговори:
— Слушай, тази работа снощи…
— Да, да, знам, глупаво беше, не получи ли есемеса ми?
— Получих го.
— Добре.
Но нещо в изражението на Урсула му подсказа, че не беше съвсем добре.
— Искаш ли и да го кажа? Съжалявам, снощи стана тъпо.
