Човек трябваше доста да се постарае, за да намери дори следа от разкаяние в тона му, и за миг Урсула като че ли се поколеба дали изобщо има смисъл да продължава, но после направи крачка към него.
— Не става дума само за снощи. Гадостите, които си преживял, не ти дават право да се държиш така с хората.
— Разбирам го. И не искам да го правя… Поне не с теб — добави той, усетил, че е попрекалил с изкривяването на истината.
— Контролирай се. Още един път и ще премина в отбор „Ваня“.
— Ясно.
— Не го искаш — добави тя малко по-меко, вероятно за да разбере той, че заплахата всъщност е за негово добро.
Мислеше си, че знае какво иска той.
И в този случай беше съвсем права.
— Не, не го искам — потвърди той искрено.
Тя го гледа в очите няколко секунди, след което отстъпи една-две крачки, наведе се, взе си кроасан и го остави сам в стаята.
Да се контролира.
Да контролира живота си.
Със същия успех можеше да го помоли да изкачи Еверест.
— Трябва ли ми адвокат?
Дан Тилман беше едър, мускулест и по-висок, отколкото си го представяше Ваня, сигурно над един и деветдесет, иначе изглеждаше като на паспортната снимка. Единствената разлика беше татуировка, която се подаваше изпод пуловера. Сигурно беше нова, предположи Ваня, иначе щяха да я видят.
— Имате ли адвокат? — изненада се Карлос.
Той никога не спираше да се учудва колко са повлияни всички от американските полицейски и адвокатски сериали. Колко повече знаеха за тамошните процедури и съдебна система, отколкото за шведските.
— Би трябвало. От държавата. Длъжни сте да ми осигурите.
Когато паркираха пред триетажната сграда от светли тухли на „Венуртсгатан“, Ваня внезапно почувства, че няма да е лесно. Доста от постовете, които беше видяла в профила във Фейсбук на Тилман, в комбинация с женомразството и расизма, показваха презрение, което често преминаваше в неприкрита ненавист към властите и политиците, особено ако бяха от лявата част на спектъра. Полицията също беше спомената в няколко поста — не в много, но никога в положителен смисъл. Тя почти съжали, че не взе Себастиан — два гадняра един срещу друг.
Докато се качваха по стълбите, тя сподели притесненията си с Карлос, който само я посъветва да не му позволява да я провокира. Не й беше там силата, помисли си тя и натисна звънеца. Представиха се и показаха картите си на Тилман, който незабавно попита дали му трябва адвокат.
— Не сте заподозрян в нищо — обясни Ваня възможно най-учтиво.
— Тогава какво търсите тук?
— Искаме да говорим с вас.
— А ако аз не искам да говоря?
Очевидно не искаше. Ваня усети, че вратата ще се затвори в близките десет секунди, но Карлос пристъпи напред.
— Тогава ще си отидем и ще продължим разследването си, вие ще ни изглеждате малко по-подозрителен, затова ще търсим по-щателно и ако намерим нещо, каквото и да е, ще се върнем, ще ви арестуваме и ще ви разпитаме — в присъствието на адвокат, ако искате — и ще видим какво ще стане след това.
Той направи кратка пауза и после вдигна показалец, сякаш изведнъж му е хрумнало нещо:
— Или пък сега ще поговорите няколко минути с нас. Ще ни помогнете да изясним някои неща и да се надяваме, че повече няма да се наложи да ви безпокоим.
Настъпи тишина, докато Тилман мислеше. Ваня чуваше от съседния апартамент неутешим детски плач. Беше впечатлена. До този момент Карлос й се струваше доста безличен, но красноречивото описание на това какво щеше да последва, поднесено с изкусно замаскирана заплаха, беше страхотно.
С недоволна физиономия Тилман им направи път и те влязоха в апартамента. Карлос пъхна ръка в джоба си, внимателно извади мобилния си телефон, пусна го да записва и пак го прибра. Инстинктът му подсказваше, че ще е разумно да документират предстоящия разговор.
Последваха Дан през коридор без прозорци и влязоха в кухнята. Светлосин тапет, бели плочки над мивката и плота. Хладилник и отделен фризер в инокс до вградена печка над охладител за вино. Мивката — празна, плотовете — чисти и сухи, подправки в бурканчета до печката. Ред и чистота. Никаква следа, че там всеки втори уикенд — или изобщо — живеят деца. Никакви снимки, никакви рисунки, никакви играчки, никакви програми или бележки с напомняния по хладилника или фризера. На Ваня й се струваше, че долавя слаб мирис на амоняк в апартамента, но не виждаше следи от котка в кухнята.
— Е, какво искате?
Дан не ги покани да седнат. Той самият се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце. Нямаше нужда да си експерт по езика на тялото, за да разбереш какво изразява.
— Носим няколко страници, принтирани от Фейсбук, ваши коментари… — Карлос без покана придърпа един стол, седна и нареди листовете на кухненската маса.
За секунда Дан имаше вид, че ще протестира, но си замълча.
— „Ако лявата курва верно получи някой афганистански чеп в задника, може и да й дойде ума.“ — Карлос спокойно вдигна очи от страницата. — Този е за жена, която преди година-две се грижела за самотни деца бежанци.
— Не съм го писал аз.
— Това не е ли вашият профил? — попита Ваня и показа страницата на Дан. — ДанеТилман1, като една дума, а и профилната снимка много прилича на вас.
