Мъжът хвърли един поглед на листа и после на Ваня, усмивчицата силно контрастираше на очите му, които бяха гневни.
— Не съм казвал, че не е мой. Ако слушаш малко повече и ми се дървиш малко по-малко, щеше да чуеш, че не съм го
— „Дървя се“? Дървя ли се? — обърна се тя към Карлос, който беше доволен, че се сети да записва разговора. Доста бързо беше тръгнал в лоша посока.
— Ако не сте били вие, кой го е написал тогава? — попита той спокойно и се опита да вкара нещата в релси.
— Де да знам. Сигурно някой ме е хакнал.
— Значи и това не сте го писали? — Ваня едва сдържаше гнева и презрението в гласа си.
Грабна лист от купчината пред Карлос и прочете:
— „Можем само да се надяваме да си го получи дълго и грубо и да я оставят да й изтече кръвта откачената малка курва“.
Дан все така стоеше облегнат на стената и клатеше глава неразбиращо.
— Това пък е за шестнайсетгодишно момиче, което се борело един от съучениците му да остане в страната.
— Доста често ви хакват профила — подхвърли Карлос и кимна към материалите пред себе си. — Това е само малка част.
— Може, не го проверявам често — отвърна Тилман с тон, който ясно показваше, че знае, че те знаят, че лъже.
— И не ви е проблем, че някой пише такива неща от ваше име? Редовно.
— Не схващам. — Мъжът се отдели от стената и раздразнено разпери ръце. — Затова ли сте дошли? Това са мнения. Не сте ли чували за свобода на словото? Важи за всички, не само за мафията на политическата коректност, колкото и трудно да е да го повярва човек.
— Това ли е мнението ви за изнасилването? Че някои жени го заслужават? — попита Ваня и този път дори не се опита да скрие емоциите си.
— Сериозно? За такава тъпотия ли сте дошли? Да не сте от Гестапо? Затова ли не пратиха истински ченгета?
— „Истински ченгета?“. Какво имате предвид? — попита Ваня с тон, който показваше, че вече знае отговора, но иска да го чуе да го изрича.
— Сигурно и двамата сте вкарани с квоти.
— Защото аз съм жена, а той е…
— Обогатител на културата, да.
— Всъщност сме тук да говорим за автомобила ви — чу се спокоен и делови глас откъм кухненската маса, сякаш Карлос беше пропуснал сцените от последните трийсет секунди.
— Разговорът приключи — заяви Дан. — Можете да си тръгвате.
— Вашето „Ауди Q3“ от 2015-а е видяно в близост до две местопрестъпления през последния месец. — Ваня пристъпи към него и се озова толкова близо, че усети дъха му. — Това звучи ли ви по-истинско?
Останаха така, един срещу друг, и се измерваха с погледи. Ваня не отстъпи. Нито милиметър. Нямаше да му се даде.
— Не е вярно.
— Вижда се на записите от охранителните камери.
— Добър опит, но номерата ми не се виждат на камера — заяви той самоуверено, видимо доволен, че може да ги постави на място.
— Нима?
— Напръскани са с отразяващ спрей. Всеки ден пътувам до Стокхолм и нямам намерение да плащам повече от това, което давам и сега, само за да карам кола. Съвсем законно е, ако се чудите.
— Но лицето ви не е напръскано с отразяващ спрей, нали така? — излъга Ваня, също толкова самоуверена и самодоволна.
За голямо свое удоволствие видя, че за момент Тилман се смути.
— Можете ли да обясните какво сте правили на тези места на тези дати? — Карлос побутна към Дан една страница с датите и часовете на нападенията над Ида и Клара.
Дан отиде до масата, взе листа и прочете написаното.
— Завчера вечерта играх флорбол. В „Буландсюмнасиет“, имаме запазен час там всяка вечер. На 18-и септември…
Той извади телефона си от джоба, отвори календара и плъзна пръст по екрана, за да намери миналия месец.
— Бил съм на вечеря в Стокхолм с колеги.
— Ще ни трябват имената им — каза Карлос.
Дан кимна и Карлос му подаде химикалка.
Възможно алиби и за двата пъти, помисли си Ваня, но изнасилванията не отнемаха много време. Рискът да му налети случаен минувач беше твърде голям. Пет-десет минути максимум. Ако Дан Тилман е закъснял десет минути за мача или си е тръгнал от вечерята четвърт час по-рано, оставаше възможен извършител.
Тя искрено желаеше да е той.
Нищо не искаше повече от повод да го вкара в затвора.
Да го заключи и да изхвърли ключа.
— Ходили ли сте в Йевле напоследък? — попита тя, докато Тилман пишеше имена и телефонни номера на задната страна на един от принтираните листове, които носеха.
— Не.
— Сигурен ли сте?
Дан дори не отговори, само продължи да пише. Ваня усещаше, че не го прави, за да увърта, че не се мъчи да печели време, нито се страхува да не се разкрие. Просто беше приключил с тях и искаше да ги разкара възможно най-бързо. Тя пое един последен риск:
— Искаме да ни дадете проба за ДНК тест.
Този път Дан спря да пише и се обърна към нея.
— Разбира се.
Тя усети как спада като спукан балон. Мъжът срещу нея в много отношения беше пълен идиот, но не беше глупав.
Вероятно беше събрал две и две.
Колата му близо до местопрестъпления.
Приказките за изнасилвания.
Чел е за нападенията в Упсала.
