Затова най-неочаквано започна да съдейства и предостави алиби. Малко беше вероятно да даде доброволно проба, ако знаеше, че е оставил ДНК на няколко местопрестъпления.
Този тип беше свиня.
Тя беше сигурна, че рано или късно ще влезе в затвора за нещо.
Но не днес, не за това.
Ребека Алм.
Името изскочи в ума на Вебер още от събуждането сутринта.
Вчера в колата на връщане от пресконференцията се мъчеше да си спомни къде го е чувал.
Коя е тя.
В какъв контекст.
Когато се прибра в Стокхолм, мина през редакцията, написа за изнасилванията в Упсала и убийството в Йевле. Статията съдържаше основно информацията от полицията в малко по-разкрасен вид.
Снимка на Ребека Алм.
Архивна снимка от Старото гробище.
Каре с факти за Мъжа от Хага.
Той не разполагаше с имената на други жертви освен Ребека, нямаше как да намери близки, с които да говори, и нямаше намерение да тръгне да ги търси толкова късно вечерта, затова наблегна повече върху фактите, отколкото върху чувствата. Ако историята се раздухаше, ако конкурентите се развихреха или ако новият му шеф по някаква причина поискаше, той щеше да се разрови по-надълбоко. Макар и от опит да знаеше, че в разследванията на Торкел Хьоглунд рядко има изтичане на информация, все щеше да се добере до някое име. Роднина, приятел, колега. Щеше да успее да напише статията от личен ъгъл, емоционално. Да намери малкия детайл в голямата картина. Мъката. Какво е да живееш в град, потънал в страх.
Вебер качи написаното в интернет и се погрижи да стигне и до хартиеното издание. Вероятно щяха да му се карат, че не е записал видео. Все искаха движещи се картинки. Кликове, които да привличат рекламодатели. Понякога повече приличаха на телевизионен канал, отколкото на вестник, мислеше си той. Макар че Соня, новата му шефка, не изглеждаше чак толкова вманиачена по дигиталните технологии като предшественика си Шелман. Дори беше обсъдила с Вебер няколко по-дълги анализи, които да поместят само в печатното издание.
Щяха да видят какво ще излезе.
След като предаде статията, провери телефона и имейла си.
Потърси Ребека Алм.
Не намери нищо.
После се прибра у дома.
След като влезе в двустайния апартамент на „Вегагатан“, престана да мисли по този въпрос. Рано или късно щеше да се сети, сигурен беше. Винаги така ставаше. Ако спреше да се мъчи и насочеше вниманието си към нещо съвсем друго, в един момент отговорът идваше сам.
Застана пред флипера.
„Болис Кис“. От 1979-а. Купен 1998-а.
Най-добре похарчените шест хиляди крони в живота му.
Пълно отпускане и съсредоточаване всеки път.
Съзнаваше, че добре се връзва с ергенската квартира — известна инфантилност, може би нещо леко жалко. „О, флипер!“, възкликваха малкото жени, влизали в апартамента му, с тон, който ясно казваше: „Аха, явно доста отдавна си сам и сега разбирам защо“.
Но не и Деря, припомни си той. Беше дошла у тях след петдесетия рожден ден на брат му в края на миналия месец. Пиха още вино и играха на флипера няколко часа, даже изглеждаше, че на нея й е приятно. Във всеки случай се смееше, докато играеше. Но тя беше изключението. И повече не му се беше обаждала. Може би той трябваше да й се обади. Беше му забавно с нея.
Снощи обаче не се получи.
Само 99 430 точки. В някои вечери наближаваше 300 000. Затова отиде и си легна.
А на сутринта се събуди с онова име в главата.
Ребека Алм.
В момента седеше в службата с третата чаша кафе за деня. Все още нямаше представа къде е чувал името. Явно не се получаваше с метода да не мисли за него, затова трябваше да се понапъне. Взе телефона и позвъни на Торкел. Беше се приготвил да остави съобщение и изобщо не очакваше Торкел да вдигне още след втория сигнал.
— Здравейте, Вебер е.
— Знам, какво искате?
В гласа му не се долавяше директна грубост, но и не подканяше към бъбрене, тъй че Аксел мина направо на въпроса:
— Ребека Алм участвала ли е в някое друго разследване?
— Доколкото знам, не. Защо?
— Знам името, но не мога да си спомня откъде.
— Няма я в никой регистър, но дали е била свидетел или замесена по какъвто и да било начин в някое разследване, това не знам. Във всеки случай не и на „Риксмурд“.
— Добре, ще трябва да помисля още малко.
— Ако се сетите нещо, обадете ни се, нали знаете?
Нямаше съмнение, че намекваше за интервюто му с тъй наречения Риалити убиец.
— Ще видим. А има ли нещо ново?
— Не.
— Окей. Благодаря, сигурно пак ще се чуем.
И затвори. Нямаше смисъл да се опитва да го притиска. Бяха в добри отношения, той харесваше Торкел и смяташе, че ако не друго, Торкел поне не го недолюбва. Макар че нещата доста се прецакаха преди няколко месеца, когато Вебер се свърза с Давид Лагергрен, без да съобщи на „Риксмурд“.
Той се спря. Тук имаше нещо. Риалити убиеца му беше изпратил материали. С послание. Предмети. Защо не се беше сетил досега?
Доста от писмата, които получаваше, все още идваха по нормалната поща. Повечето хора сякаш се страхуваха да не оставят дигитални следи, които да останат за вечни времена.
Поща. Писмо. Плик. Марка.
