Той обикновено ги държеше в най-долното чекмедже на бюрото си. По онова време имаше собствен кабинет. След това обаче сменяха сгради, сменяха етажи, минаха от индивидуални кабинети на общ офис, от общ офис на никакъв офис и после обратно на общ. При някое от многото местения беше прибрал писмата в кутия.
И ако помнеше правилно, я занесе вкъщи.
— Връщам се след час-два — провикна се той към Кайса и напусна редакцията.
Върна се на „Вегагатан“ и се спря в коридора. Съсредоточи се. Къде беше оставил кутията? Хвърли поглед в кабинета си, просто за да знае, че е проверил и там, след което грабна ключовете и взе асансьора до тавана.
Горе беше мразовито, спарено и миришеше на влага. Вебер потръпна, докато минаваше покрай помещенията, които зад стените си от телена мрежа даваха възможност на всички в сградата да пазят повече вещи, отколкото всъщност им трябваха. Той видя малко неща, които според сезона щяха да се свалят и използват за празнична украса, но повечето бяха предмети, които никой повече нямаше да пипне. Лампи, лавици, столове, бяла техника, картини, чанти, кашони с дрехи и играчки, с които никой никога нямаше да играе отново. Цял етаж, превърнат в слонско гробище на консуматорското общество.
Отключи катинара, отвори телената врата и влезе. И неговият склад не правеше изключение. Не че имаше чак толкова неща, но бяха все предмети, за които не се беше сещал и не му бяха притрябвали от цяла вечност. Едно бюро, няколко стола, два-три плаката в рамка, доста кашони, в повечето вероятно книги, и една етажерка от „Икеа“ с няколко папки и по-малки кутии. Две кутии от обувки. Той свали едната и я отвори. Само снимки. Вебер бързо ги прегледа, за да се увери, че на дъното няма нещо друго. Приятели и колеги, с които беше загубил връзка, гаджета, които го бяха зарязали, брат му и неговото семейство.
Други времена.
Може би по-щастливи.
Той остави кутията; не беше дошъл, за да се отдава на носталгия.
Другата кутия.
Ето ги.
Голата крушка на коридора му светеше достатъчно, прецени той и седна на студения под да преглежда писмата. Бяха трийсетина. Някои имаха адрес за обратна връзка на задната страна на плика и улесняваха работата му. Но сред тях нямаше следа от Ребека Алм.
Затова се зае да вади останалите писма от пликовете и гледаше само подписа. Третото, което отвори, завършваше със: „С уважение, Ребека Алм“ и телефонен номер. Дали й е позвънил? Дали е говорил с нея?
Започна да чете. Писмото не беше дълго. Като тийзър, като опит да събуди интереса му.
До: Аксел Вебер Несшьо 2006-а
„Експресен“
Пиша ви защото не знам какво друго да направя. Вие сте човек на който смея да вярвам. Опитах се да кажа на полицията тук в Несшьо но изглежда някой е замесен защото никой не спира това което става. Общината със сигурност е замесена знам го.
Близо до мястото където живея има едно много голямо стопанство което се казва Юнгбека Горд. Общината е собственик и са замесени много могъщи хора затова е важно да бъда анонимна и защитена. Там ходят деца от чужбина и поне три деца които са ходили там изчезнаха. Знам го. Мисля че са убити. Надявам се че ми вярвате. Можете да ме намерите по телефона но обещайте да пазите името ми в тайна. Обещайте!!!!!
С уважение
Вебер обърна страницата и видя, че си е отбелязал нещо от другата страна. Описание как е реагирал на сигнала, какво е успял да потвърди и какво не, на кого е звънял и с кого е говорил, преди да реши, че няма материал за история. Между другото, през 2006-а година общината беше преустроила стопанството в транзитно жилище и там бяха настанени доста деца бежанци, пристигнали сами в страната. След това ги разпределиха по други места, някои изчезнаха от радара на властите, но това за жалост не беше необичайно за този тип настаняване и нямаше нищо, което да сочи, че информацията от писмото е вярна.
Той прегледа пликовете, търсеше същия почерк. Намери още две писма. Отвори първото.
