Прочете цялата статия. Името й не се споменаваше, тя беше просто „четвъртата жертва“ от завчера. Пишеше доста за Ребека в Йевле, естествено, но ударението все пак падаше върху това, че повечето нападения бяха в Упсала, че мъжът все още обикаляше свободно и бе възможно да има връзка с кръговете на БДСМ. Полицията искаше информация дали някой е видял нещо, беше поместен и списък с места и часове. Клара потръпна леко, когато видя „квартала около «Онгкварнсгатан» на 13-и октомври между 20:30 и 21:00 часа“. За миг почти усети ужаса и паниката, които беше изпитала. Колко уплашена беше, колко малка се чувстваше.
Може би не беше чак толкова добре, колкото си мислеше.
Продължи да чете. Другият вечерен вестник не беше раздухал така историята и заглавието не се набиваше чак толкова на очи:
Тя прочете и тази статия внимателно.
Същото съдържание в малко по-различна опаковка.
Но краят й направи впечатление.
„Полицията няма заподозрян и залавянето на извършителя не е предстоящо“.
Клара остави телефона. Не знаеше кой е той, но можеше да им даде насока. Да им посочи пътя. Не го стори вчера, когато онази полицайка, Ваня, пак дойде и разказа какво е сполетяло Ребека и попита дали Клара не я познава. Тогава излъга. Инстинктивно. Почувства, че трябва първо да помисли. Сега обаче решението се избистри. Ако можеше да им помогне да заловят този мъж, преди да е наранил още някого, ако можеше да спести този ужас на други жени, не беше ли длъжна да го стори? Макар и цената да беше висока.
Тя взе решение и излезе от къщи.
След четвърт час бутна вратата на полицейското управление и решително се отправи към регистратурата.
Щеше да им каже, че познава Ребека Алм.
Че и Ида я познаваше.
Че бяха в една група.
Не можеше да е случайност, че и трите бяха пострадали от едно и също. Или почти едно и също, поправи се тя. Ида поне беше оживяла, а тя самата буквално се беше разминала само с уплаха.
Нямаше как да не е свързано с групата.
Със станалото с Линда.
Тя беше така съсредоточена в гишето срещу себе си, че подскочи, когато телефонът й звънна. Извади го и погледна дисплея. Сак. Пое си дълбоко въздух и вдигна.
— Здравей, само исках да проверя как си.
Тя леко наведе глава и обърна гръб на останалите хора, и направи няколко крачки към прозореца, встрани от другите.
— Добре съм, благодаря.
— Какво правиш?
Клара се чудеше дали той чува, че не си е вкъщи. Колебаеше се дали да му каже истината. Не знаеше защо. Така или иначе, той щеше да научи всичко довечера, като се прибереше. Беше длъжна да разкаже.
— Излязох малко в града, ще се видя с една приятелка.
— Добре ли си?
— Добре съм.
— Само проверявам.
След случилото се той често проверяваше. Това я караше да го обича още повече. Беше толкова нежен и грижовен. Тя и Виктор бяха късметлии. Той беше най-добрият съпруг и баща на света.
— Много си мил, но всичко е наред.
— Окей, ако има нещо, веднага звънни.
— Добре. Ако не, ще се видим довечера.
— Да. Целувам те.
— И аз теб.
Тя остана така, с телефона в ръка, загледана в гишето в приемната.
Предишната решителност я бе напуснала.
Ами ако всъщност нямаше нищо общо с групата? В такъв случай тя щеше да привлече вниманието към тях без никаква нужда. Каква беше присъдата за убийство? По-точно непредумишлено убийство, разбира се. Или дори не беше и това? Съществуваше ли нещо, наречено предизвикване на смърт?
Сега тя трябваше да мисли и за Виктор. Не само за себе си.
И Тересе някоя си — Клара никога не я беше виждала, тя не беше член. На Ингрид не й се беше случило нищо. Иначе щеше да пише. Тя беше най-известната от тях.
Значи може би не беше свързано с групата.
Дали нямаше да си създаде излишни проблеми? Дали не вадеше на открито неща, които беше най-добре да си останат скрити и погребани? Кой щеше да спечели, ако разкажеше? Станалото станало, а и като се замислиш, това, което се случваше сега — изнасилванията, чувалите, спринцовките — какво общо имаше то с Линда?
Нищо, заключи тя.
С последен поглед към цивилно облечената жена на регистратурата, с която вече нямаше намерение да говори, тя прибра телефона си в джоба и със същата решителност, с която беше влязла, излезе.
По пътя към улицата се размина с жена на нейната възраст, на която нямаше как да не обърне внимание. Къса черна коса, сенки над и под очите, червени устни, бледа кожа. Разкопчано кожено яке, тесни джинси и ботуши почти до коляното. Токчетата тракаха по пода, докато вървеше към жената на гишето.
— Казвам се Стела Симонсон, искам да говоря с някого за онези изнасилвания.
— Мамка му!
Урсула изруга пред компютъра. Всички в стаята се обърнаха към нея.
— Какво става? — попита Торкел.
— Елате всички — отвърна тя с въздишка, без да откъсва очи от екрана.
Торкел стана, отиде до кабинета на Ане-Ли и почука на стъклото. Когато тя вдигна поглед, й даде знак да дойде. Другите вече се бяха събрали около бюрото на Урсула, когато тя се присъедини към тях.
— Какво има?
