— Получих съвсем предварителен доклад за Ребека Алм — започна Урсула. — Чувалът изглежда от същия материал, същата марка, но трябва да направят по-щателни тестове. Има следи от приспивателно в кръвта и сперма. Приспивателното е рохипнол, но…
Кратка драматична пауза, докато поглеждаше останалите. И на тях нямаше да им хареса, както и на нея.
— ДНК не съответства на другите.
— Какво каза?!
— Казвам, че резултатът от ДНК теста сочи към друг извършител, който е изнасилил и убил Ребека Алм.
Мълчание, докато всички обработваха информацията и се питаха какво можеше да означава тя за работата им, за случая. Повечето хора предпочитаха нещата да са простички. Полицаите не правеха изключение. Мислеха, че гонят един извършител. Тази новина усложняваше работата им, а с това и живота им.
— Докладът е предварителен, казваш… — каза Торкел с надежда.
— Да.
— Възможно ли е чисто и просто да са сбъркали?
— Не и в нещо толкова елементарно като да сравнят ДНК — отсече Урсула.
Себастиан се огледа. Всички около него изглеждаха унили. Но той беше тук само заради Ваня. Чувалът и приспивателното правеха случая донякъде интересен, но истината си оставаше една — преследваха най-обикновен сексуален насилник. Досега…
— Какво значи това?
Ане-Ли отново се обърна към Себастиан. Той не можеше да не се почувства и доволен, и някак горд. Тя ценеше неговото мнение. Другите в „Риксмурд“ никога не го молеха да изкаже възгледите си, обикновено се налагаше кажи-речи да ги наложи на колегите си.
За жалост този път трябваше да я разочарова.
— Не знам. Явно повече от един извършител.
— Подражател?
Себастиан поклати глава:
— Подражателите по някакъв начин взимат идеята да имитират от медиите.
Той се обърна към Ваня, която, вярна на навиците си, демонстрираше дистанцираност, като стоеше възможно най-далеч от него.
— Ти нали си била тук? Когато са убивали Ребека, в медиите не е пишело нищо за нападенията над Ида и Тересе.
Служебен въпрос, съвсем по правилата, които тя беше поставила, за да могат да работят заедно.
— Не, определено не се знаеше нищо нито за чувала, нито за сънотворното — потвърди тя.
— Значи те се познават или поне се вдъхновяват един друг — продължи Себастиан.
— Как така се вдъхновяват?
— Ако „нашият“ човек по някакъв начин е съобщил какво е сторил, може да е подтикнал други да направят същото, без да е задължително да се познават или да са се виждали.
— Това би обяснило смяната на града — кимна Торкел.
— Дан Тилман може да се е изфукал някъде в интернет — обади се Ваня.
— Алибито му изглежда желязно — отбеляза Карлос. — Имам да говоря с още няколко от хората на вечерята, но засега…
— Говорим за малки разлики — възрази Ваня и го изгледа сърдито, въпреки че той само си вършеше работата. — Достатъчно е объркване от десет-петнайсет минути и пак може да е той.
— Не му ли взехме ДНК? — попита Себастиан.
— През деня ще получим резултат — отговори Урсула.
— Няма да съвпада — заяви Себастиан. — Нашият човек никога няма да ни даде проба доброволно. Не е Тилман.
Ваня заскърца със зъби.
Вероятно беше прав.
Тя самата беше стигнала до същия извод още в дома на Тилман, но раздразнението й се дължеше не толкова на казаното от Себастиан, колкото на начина, по който го каза. Винаги когато беше сигурен в нещо, звучеше толкова високомерен, все едно беше велик мислител в стая, пълна с идиоти. Как само мразеше това му държане.
— Разполагаме с колата му до две от местопрестъпленията.
Тя не се предаваше, отчасти защото много й се искаше да затапи Себастиан, но най-вече защото не можеше да превъзмогне антипатията, която се беше зародила в жилището на Тилман.
Презрението, гневът, които граничеха с омраза.
— И да не е той, може някой друг да е извършил самото изнасилване, докато той е гледал. Може дори да е закарал извършителя с колата си, на записите не се вижда колко души има вътре.
Предвид последните случаи, по които работиха заедно, това едва ли беше най-откачената теория, която бяха чували, помисли си Ваня, когато видя скептичните погледи на останалите, но действително беше ненужно сложна. Особено на толкова ранен етап от разследването. Тилман беше първата и дотук единствената следа и в момента всички доказателства сочеха, че не е бил той.
— Само казвам, че още смятам, че той е свързан по някакъв начин — разпери Ваня ръце в опит да разведри ситуацията.
— Не, не го казваш — възрази Себастиан делово. — Прекалено добра полицайка си, за да казваш такова нещо.
— Не ми казвай какво ми се иска — изсъска Ваня и учуди всички с напрежението и яростта в гласа си. — Дявол да те вземе, нямаш никаква представа какво искам, никога не си имал, а когато ти казах, не ти дремеше.
Настъпи неловко мълчание. Ваня веднага съжали за реакцията си. Емоциите, антипатията, която изпитваше към Тилман, бяха замъглили преценката й, професионалната й обективност и когато й посочиха този факт, тя реагира, като уби вестоносеца.
Себастиан беше прав.
Отново.
— Извинявайте — каза тя тихо на всички.
