— Няма да предприемаме нищо с Тилман, докато не получим резултат от ДНК анализа, после ще видим — намеси се Ане-Ли и сложи край на спора.
— Така и така сме се събрали — обади се Торкел и спря Ане-Ли на път към кабинета й. — Трябва да погледнем малко по-внимателно Ребека Алм.
— Защо?
— Аксел Вебер бил чувал името някъде.
Ане-Ли забеляза, че другите от „Риксмурд“ кимнаха, все едно казаното от Торкел беше важно по някакъв начин.
— Кой е Аксел Вебер?
— Криминален репортер от „Експресен“.
— Откъде знаеш, че е чувал името?
— Той ми се обади и ми каза.
Ане-Ли познаваше ползите от пресата и знаеше, че обществото има право да получава информация, но въпреки това беше на мнение, че журналистите са врагът. В полицията имаше много оплаквания от изтичане на информация и истината беше, че ако не можеш да си държиш устата затворена, не бива да ставаш полицай. Но ако липсваше интерес към данните, които трябваше да останат в тайна, дори готовност да се плати за тях, част от проблемите щяха да бъдат решени. Журналистическото ровене за подробности, които да привличат читатели, беше в най-добрия случай безвкусно, винаги затрудняваше работата по разследването, а в най-лошия случай можеше да доведе до измъкване на извършителя. Не й харесваше, че журналист от вечерен вестник редовно говори пряко с Торкел.
За случая.
Нейния случай.
Мислите й за това кога и как ще е най-добре да изложи пред него мнението си по въпроса, бяха прекъснати от позвъняването на телефона й.
Дългото тясно помещение беше предвидено за служебни разговори, малки оперативки или за да звъннеш по телефона на спокойствие. Три модерни, но неудобни стола бяха наредени около малка кръгла масичка върху дебел оранжев килим. Стела Симонсон седеше на стола най-далеч от вратата. Беше го преместила в ъгъла, за да може да облегне глава на стената и пъстрата текстилна картина, която я покриваше. Ваня и Карлос седяха срещу нея. Себастиан също беше там. На Ваня и този път й се искаше да се противопостави на присъствието му, но осъзна, че избликът й по-рано вероятно беше изпълнил антисебастиановата норма за деня.
Когато влязоха в малката стая, той отиде да вземе един стол от трапезарията и се настани зад Ваня и Карлос до стената при вратата. Показа, че е по-скоро зрител, отколкото активен участник, и че тази роля го задоволява. Все е нещо, помисли си Ваня и извади бележник и химикалка. Постави ги на масата, но установи, че тя по някаква причина е на височината на седалките, ако не и по-ниска. Имаше чувство, че губи авторитет, като седи така превита, затова кръстоса крака и облегна бележника на коляното си.
— Стела Симонсон, нали така? — започна тя и хвърли поглед на жената с бухналата черна коса.
— Да.
— Можете ли да потвърдите защо сте дошли?
Стела се понадигна на стола, наведе се напред и облегна лакти на бедрата си, погледна Ваня спокойно в очите.
— Прочетох за изнасилванията. Мисля, че един от клиентите ми има нещо общо — каза тя без ни най-малко колебание.
— С какво се занимавате? — попита Карлос.
— Аз съм сексуална работничка.
Карлос се досещаше какво има предвид, но беше възможно и да играе в еротични филми, да продава сексиграчки или пък да е някакъв вид сексуален консултант и той не искаше да си вади прибързани заключения от предубеждение.
— Продавате секс?
— Да.
— Проститутка сте — изясни Ваня кратко.
— Сексуална работничка съм — натърти Стела и хвърли поглед от гримираните си очи, който не остави съмнение, че трябва да приключват с изясняването на терминологията.
Ваня въздъхна леко; нямаше намерение да спори, но ако взимаш пари в замяна на сексуални услуги, значи си проститутка. Стела беше проститутка. Ваня не разбираше как терминът „сексуална работничка“ променяше този факт, но предпочете да не навлиза в подробности.
— Защо смятате, че може да е някой от вашите клиенти? — попита вместо това.
— Прочетох за оная работа с лежането по корем с покрито лице. Той го прави.
— Кой прави какво?
— Той иска да лежа по корем на леглото, когато влиза в стаята. Облечена. Слага ми калъфка за възглавница на главата, не бива да помръдвам изобщо. После ми смъква панталоните и влиза отзад.
Стела описа действията без притеснение, все едно разказваше за рутинен преглед при зъболекар.
— Но сте го виждали? — попита Ваня и се надяваше, че отговорът ще им даде нещо повече от представа за ужасния, тъжен живот на Стела.
— Да.
— Можете ли да го опишете за фоторобот?
— Мога да пробвам.
— Има ли някакви татуировки, белези, слухов апарат, нещо такова? — попита Карлос с надеждата, че татуисти, болници и центрове за помощни средства биха могли да им дадат нещо още преди фотороботът да е готов.
— Не и по лицето. Той никога не си сваля дрехите. Само си разкопчава ципа.
— Какво става след това? — Себастиан се включи в разговора за първи път; Стела погледна към него над рамото на Ваня, сякаш забравила, че и той присъства. — Казва ли ви нещо?
— Не, нищо.
— Какво прави после, когато приключи?
