Беше си откупил малко време. Няколко дни в най-добрия случай.
Но какво да прави, по дяволите?
Беше длъжен да намери изход.
Всичко щеше да стане както преди. Всичко щеше да се оправи.
Той го повтаряше като мантра, докато си възвръщаше контрола върху дишането.
Когато запали двигателя и напусна „Норфоршгатан“, сам не знаеше колко далеч е готов да стигне, за да го осъществи.
След като намери писмото на тавана, Аксел Вебер прекара цялата сутрин в заниманието, което харесваше най-много в работата си. Без да знае нищо, или почти нищо, бавно, но сигурно, от различни източници, да събира все повече и повече информация, докато накрая отделните малки парченца изградят цялостна картина.
Този път това го доведе до „Фюгелшюркан“ в енория Нова Упсала. Масивна жълта тухлена сграда, която повече приличаше на училище или спортна зала — с някакъв вид модерна абстрактна украса под формата на метален кръст от едната страна — отколкото на църква. Вебер не беше особено навътре в архитектурата, но смяташе, че е невъзможно сградата да е построена по което и да е друго време освен през седемдесетте години.
След като влезе и се представи, някакъв служител го покани в „Дуле“, една от трите общи стаи в сутерена, която според табелите се намираше между „Уле“ и „Доф“1, предложи му кафе, което Вебер отказа, и го увери, че Корнелис сигурно ще дойде всеки момент.
Вебер крачеше из малкото помещение и се оглеждаше. Разпятие на едната стена и календар с библейски цитати бяха единствените признаци, че се намира в църква; иначе можеше да е малка зала за съвещания в която и да е фирма. Той неволно се запита дали Ребека някога е влизала в тази стая. Имаше чувство, че през последните часове кажи-речи я опозна.
Ребека Алм. Родена в Несшьо през 1988-а година. Единствено дете на Моне и Карин Алм, и двамата покойници. Не беше трудно да намери адреса.
Провери го в „Гугъл Мапс“.
Квартал с еднофамилни къщи.
Надяваше се, че Несшьо няма да се различава от повечето подобни места, от които младите бягаха, а старите оставаха. Намери съседа им и му позвъни. О, да, спомнял си семейство Алм. Но всички вече били починали. Момичето, Ребека, било малко особено.
В какъв смисъл била особена Ребека?
Все ходела самичка, даже „добър ден“ не казвала, открито избягвала хората, никога не канела приятели вкъщи. Не че било толкова странно при тези родители. Не бива да се говори лошо за мъртвите, но цялото семейство било странно. Ясно си спомнял, че социалните ги посещавали няколко пъти.
Неин съученик от прогимназията също му осигури няколко елемента от пъзела. Ребека дошла в тяхното училище в осми клас, това било третата или четвъртата прогимназия, която посещавала, той не знаел точно.
Знаел ли защо толкова често сменяла училището?
Никъде не се чувствала добре, всичко приемала като лично посегателство, отправяла какви ли не обвинения, най-често били недоразумения, които раздувала, или пък просто си втълпявала, че са я нарочили. Била странна, самотна, държала хората на разстояние.
Доколкото Вебер разбираше, нищо не се променило и в гимназията.
Месец, след като завършила, родителите й загинали в автомобилна катастрофа. Колата изскочила в насрещното платно и се блъснала в камион с трупи. Носел се слух, че са се самоубили. Близката църква подала ръка на Ребека, тя нямала братя и сестри, самотно деветнайсетгодишно момиче, което навярно се нуждаело от помощ и подкрепа. Разбира се, тя ги отхвърлила.
Казала ли защо?
Вярвала, че й желаят злото, че целят нещо, че ще се възползват от нея, когато е сама. Една от жените от църквата все пак успявала спорадично да поддържа връзка с нея. Знаела, че продала къщата в Несшьо и се преместила в Упсала. Говорела, че ще учи теология, но трябвало първо да си повиши оценките, като ходи на вечерно училище.
След като Вебер събра всички данни, започна да рови в Гугъл.
Трудно се доверявала на хората. Тълкувала преживяванията негативно — като нападения или заплахи. Трудно преглъщала претърпени несправедливости или обиди. Околните я намирали за студена, работели трудно с нея.
Дилетантската му диагноза беше, че Ребека вероятно е страдала от параноидно личностно разстройство. „Само че не е параноя, ако наистина те преследват“ — тази мисъл изведнъж изскочи в главата му. Цитат, може би от филм, но не знаеше от кой точно. Във всеки случай той не разполагаше с нищо повече, а при по-голям късмет можеше да се окаже, че е надушил сериозна следа.
Истинска сензация.
Размислите му бяха прекъснати от отварянето на вратата. Мъж на около четиресет години влезе в стаята. Голяма брада, халка на едното ухо, дълга коса, вързана на конска опашка. Небрежно облечен с джинси и кецове. Спокойно можеше да работи и в някоя микропивоварна в Сьодермалм, ако не беше бялата свещеническа якичка над виненочервената риза под сакото.
— Здравейте, извинявайте, че се забавих — тръгна той към Вебер с протегната ръка. — Корнелис Хед, викарият.
— Аксел Вебер, „Експресен“.
Корнелис му посочи едно от креслата до прозореца. Седнаха един срещу друг.
