— По телефона казахте, че е важно — започна Корнелис и сложи крак върху крак, сключи ръце на коляното си.
— Ребека Алм — изрече само Вебер.
Опитът го беше научил, че е най-добре да казваш възможно най-малко, да оставяш другия да говори, да прави свободни асоциации, да видиш накъде ще тръгне разговорът. Да следваш, вместо да водиш. Учудващо често онези, които имаха най-много за криене, дърдореха най-много. Но не и Корнелис. Той мълчеше и сякаш търсеше името в паметта си, опитваше се да го намери.
— Не съм сигурен, че знам коя е — каза накрая с тревожна бръчка на челото.
Вебер извади нейна снимка, същата, която беше публикувал във вестника вчера, и му я показа. Корнелис се приведе и се вгледа внимателно, като че ли отново претърсваше паметта си, но накрая поклати глава.
— Не, не я познавам. От паството ли е?
— Била е. Мъртва е, преди няколко седмици са я убили.
— Ужасно…
— Да, през последните години е живеела в Йевле…
— А кога е била тук, отдавна ли? Трябва ли да я позная?
— Разбирам, че е била активна в тази църква между 2008-а и 2010-а. По онова време сте били тук — отбеляза Вебер.
— Работех в енорията, но в друга църква. Дойдох във „Фюгелшюркан“ през 2011-а, през пролетта.
Вебер замълча, но наум ругаеше. Само беше проверил годините и кой е шефът, не беше изучил цялата история. Негов пропуск. Според гражданския регистър Ребека напуснала Упсала в края на август 2010-а. Половин година преди да дойде свещеникът хипстър.
— Може ли да попитам защо ме разпитвате за нея?
Можеше да попита.
Но нямаше да получи истинския отговор.
Според източниците на Вебер Ребека продължавала да се изолира, рядко участвала в нещо, учела за повишаването на оценките дистанционно. Излизала от къщи само когато посещавала „Фюгелшюркан“. Онази жена от Несшьо имала чувството, че тя станала важна за нея, затова я насърчавала да ходи.
През 2010-а Ребека беше пратила писмото на Вебер за умрялата жена. През юли, ако се съди по пощенското клеймо на плика. Някъде по това време е напуснала не само църквата в Упсала, ами се е отказала и от ученето и е намерила работа на половин ден в Йевле. Нещо се е случило и тъй като очевидно не е общувала с други хора, най-вероятно се е случило в църквата, точно както пишеше в писмото.
Това беше отговорът.
— Пиша статия за насилието над жени и искам да й направя по-личен портрет — каза Вебер само. — За да не е просто анонимна жертва, цифра от статистиката, а истински човек.
Корнелис кимна, привидно доволен от отговора; като че ли дори го намираше за добра идея.
— Съжалявам, че не мога да ви помогна, но не я познавам.
— Кой е бил отговорникът тук през 2008-а и до вашето идване?
— Предшественичката ми, Ингрид Дрюбер.
— Къде мога да я намеря?
— Вестерос, там е от седем години, в момента е кандидат за епископ.
Нямаше какво повече да си кажат. Вебер благодари, излезе от църквата и тръгна към колата. Ядосваше се на себе си. Можеше да си спести пътуването до Упсала. Погледна часовника. Дали да се обади на Ингрид Дрюбер, да я помоли за среща, може би още тази вечер? Или направо да отиде там, да се появи без предупреждение?
И двете алтернативи си имаха предимства и недостатъци.
Ако не знаеха, че идва, нямаше да имат време да се подготвят и по-лесно щяха да се издадат; иначе пък можеше направо да откажат да разговарят с него, а това винаги беше знак, че той е на прав път и има причина да се разрови по-надълбоко.
От друга страна, ако уредеше среща, щяха да имат определен час и у човека, с когото говореше, щеше да възникне усещане за контрол: но беше възможно и това да го накара да свали гарда.
При положение че изобщо криеше нещо.
Той реши, че е твърде късно за спонтанно посещение. Ако предпочетеше да се обади и да уговори среща, можеше да го направи и от колата на път към Стокхолм. Трябваше и по някакъв начин да продължи линията от вчерашната статия. Соня му беше звъннала, докато пътуваше към Упсала. „Бладет“ имали нещо за чувал на главата на жертвата, в интернет изданието извършителят вече бил получил името „Мъжа с чувала“. Вебер отговори, че е тръгнал по следа, в сравнение с която разкритието на „Бладет“ нямало да струва пукната пара. Но това беше преди безсмислената среща с Корнелис Хед.
В момента разполагаше със същото, с което и вчера.
Тоест с нищо.
Ако не броеше завладяващия портрет на млада жена, страдала от психическо разстройство и умряла сама в апартамент в Йевле.
Но той не искаше само това. Искаше сензационна история.
Надяваше се Ингрид Дрюбер от Вестерос да може да му я даде.
Беше се обадила, че е болна.
Отложи всички срещи. Без една.
