От християнския вестник „Даген“ искаха да й правят портрет. Бяха писали много ласкаво за нея и преди, явно споделяха възгледите й за мястото, което трябва да заема християнството в Швеция, и как трябва да действа Шведската църква, и не пропускаха да ги разпространяват и сред читателите. Колко от четящите „Даген“ имаха право на глас в избора на епископ, тя не знаеше, но предишните текстове бяха пожънали голям успех и бяха предизвикали интерес сред много хора. Тя не провеждаше кампания в пълния смисъл на думата, не беше прието това да се прави между номинирането и самия избор на епископ, но все пак ставаше дума за избори.
Хората щяха да гласуват.
Щеше да има победител.
Затова беше важно да знаят коя е и какво защитава. Служителите на Църквата имаха една-единствена мисия, дадена им от Исус Христос, и тя беше да разпространяват евангелието, добрата вест. Никога нямаше да молят за извинение, задето имат възможност да променят и подобряват не само живота на всеки отделен човек, а и целия свят. Важно беше да имат смелостта да заявят, че Библията е единствената истина.
И нямаше да навреди тя да им го напомни.
Иначе бе посветила деня си на активни опити да забрави.
Вчерашното премеждие, разбира се, но също и онази лятна нощ преди осем години.
След като си изчисти графика, отложи или отмени ангажиментите, излезе на дълга разходка. Тя я успокои. Сред природата беше лесно да се доближиш до Господ и да видиш неговото величие и красотата на сътворението. След като се прибра, хапна лек обяд и посвети останалата част от деня на молитви и размисъл.
След това се изкъпа, сложи малко грим — стори й се, че изглежда стара и уморена, а журналистката, с която щеше да се вижда, щеше да води и фотограф — и отиде с колата до града. Щяха да се срещнат в някакво кафене край Меларен.
Пристигна пет минути преди определения час и една млада жена стана да я посрещне, представи се като Ема, обясни многословно колко е щастлива, че Ингрид се е съгласила да се срещнат, с какво нетърпение я е чакала и попита дали може да я черпи нещо.
Поръчаха по чаша чай и интервюто започна.
Ема задаваше хубави въпроси, правилни въпроси. Ето такива хора диоцезът би трябвало да вземе за събеседванията, помисли си Ингрид. Начетени, будни, заинтересовани. Времето минаваше бързо.
— Мисля, че вече имам всичко, което ми трябваше — завърши Ема и погледна диктофона на масата. 1 час и 36 минути. — Обикновено имаме и половин страница с двайсет блиц въпроса, нали разбирате, за да има и нещо по̀ така, не знам виждали ли сте ги?
Ингрид поклати глава, не ги беше виждала и в момента не беше в настроение за „нещо по̀ така“.
— Какъв тип въпроси?
— Ами, всякакви, примерно любимата ви храна и каква музика слушате, такива неща…
Ингрид не остана очарована, но кимна, нямаше да навреди да покаже своя по-непринудена и достъпна страна.
— Имате ли галено име?
— Не. Като ученичка ми викаха Иде, но вече никой не го използва.
— Кой цвят преобладава в гардероба ви?
Тя трябваше да се замисли за секунда, опита се да си представи гардеробната в спалнята си.
— Като че ли зеленият.
— Кога се събудихте сутринта?
— Будилникът звънна малко след седем, както обикновено.
Полуистина. Будилникът звънна в 7:10, но не я събуди, беше будна от часове.
Сънят беше толкова реалистичен. Нищо смътно, нищо нелогично, нищо прекомерно или изопачено, което да показва, че ставащото е само в подсъзнанието й.
Не толкова сън, колкото повторение на действителността.
Писъците на задната седалка. Гласовете. Високи, пронизителни, паникьосани. Постоянните осведомявания и въпроси.
Тя беше съсредоточена върху шофирането, върху възможно най-бързото минаване през все още по лятно светлата нощна Упсала. Правеше всичко по силите си да отбягва уплашените, умолителни очи в огледалото за обратно виждане. Които осъзнаваха, че става нещо много лошо, и мълчаливо умоляваха Ингрид да я спаси.
Тя потисна мислите, като се съсредоточи върху отговорите какво закусила (
— Съжалявате ли за нещо?
Като например да изостави кървяща, умираща жена сам-сама пред болницата посред нощ?
Сутринта, или нощес, когато сънят я събуди, тя го осъзна.
Какво всъщност си е въобразявала?
Знаеха, че Линда ще умре. Надяваха се и се молеха да оживее. И какво щеше да стане тогава? Ако се беше получило, както го искаха, както се надяваха, молеха. Ако беше оцеляла. Достатъчно беше, че изобщо се замесиха в ситуацията, в която беше попаднала тя, но това, че я зарязаха, без да са сигурни, че действително ще получи помощ, че просто си тръгнаха… След това не можеха да търсят нито спасение, нито опрощение.
Затова ли умря тя? Защото помощта е дошла твърде късно?
