Мъжът, който купуваше услугите й, се представяше като „Вилман“. В Упсала имаше петима с подобно име. Плащаше в брой, както вече знаеха, тъй че нямаше преводи, които да могат да проследят, и цялата комуникация се извършваше от телефон с предплатена карта — също невъзможно да се намери в момента. Що се отнася до охранителните камери, и тях беше проверил. Най-близката беше на път 272 от Упсала до Болнес. Доста натоварен трафик през по-голямата част от денонощието и дори да знаеха точно кога е бил при Стела, не беше сигурно, че Вилман е минал пред камерите. Имаше поне два други пътя до въпросния индустриален квартал, никой от тях не беше наблюдаван с камери.
Обобщено: нищо.
Все едно това не стигаше, накрая Ане-Ли приключи срещата, като хвърли вечерните вестници на масата:
— Значи не разполагаме с много, но малкото, което знаем, е изтекло, дявол да го вземе.
Себастиан понечи да попита какво точно е очаквала, но премълча. В момента на Ане-Ли очевидно не й трябваха още причини за раздразнение, а и тя беше от малцината, може би единствената, която все още не беше настроена враждебно към него.
— Наричат го „Мъжа с чувала“ — продължи тя сърдито и се вторачи в Торкел. — Не биваше да става така. Исках да го спра, преди да се превърне в „Мъжа от Упсала“ или някакъв друг шибан „Мъж“. Затова ви повиках.
— Тук сме от два дни — вдигна ръце Били в жест, който показваше, че се чуди какво точно е очаквала. — Ти си работила по случая повече от месец, преди ние да дойдем.
— И ти свика пресконференцията, раздуха нещата, направи голяма история — обади се Урсула. — Те никога не се задоволят само с това, което им дадем.
Торкел видя как Ваня кимна в знак на съгласие и сърцето му се стопли. Може и да се бяха поотчуждили в последно време, но във важните моменти оставаха единни, защитаваха се взаимно, защитаваха него. Всички освен Себастиан, разбира се.
— Не биваше да им казваме, че покрива лицата на жертвите — заяви Ане-Ли, все още без да откъсва очи от Торкел.
Значи е бил прав, помисли си той. Тя го беше оставила да развие идеите за доминиране и контрол, за да има кого да вини след това. Усети, че раздразнението му расте, и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Може би — съгласи се. По-далеч обаче нямаше намерение да стига. И никога нямаше да моли за извинение. — Но сега вече е обществено достояние и не можем да контролираме медиите — сви рамене той и се надяваше с това да сложи край на спора.
— Няма нужда и да си бъдем приятелчета с тях.
Окей, стига толкова. Дойде му до гуша.
Писнало му беше да стои на резервната скамейка.
Писнало му беше да оспорват решенията му, да го сочат за виновник и открито да отправят предизвикателства към поста му. Той бутна стола, изправи се рязко и повиши глас:
— Аксел Вебер работи в „Експресен“. Това е конкуренцията — Торкел посочи вестника на масата и потропа силно с показалец няколко пъти. — Справям се с пресата от двайсет години, знам какво мога да им давам и какво не. Не ми харесват намеците ти.
— Не съм казвала, че си бил ти.
— Затова използвах думата „намеци“.
В кабинета настъпи мълчание. Торкел и Ане-Ли стояха един срещу друг и се измерваха с погледи, все едно първият, който проговореше, губеше. Другите се спогледаха леко смутени и учудени.
— Слушайте, дали да не… — започна Ваня, но Себастиан я прекъсна:
— Шшшт, мама и татко се карат.
Нямаше съмнение, че възникналата ситуация го забавляваше. Малко бяха хората, които успяваха да ядосат Торкел толкова много, че открито да покаже гняв или други емоции. Дори Себастиан не беше успял да го накара да повиши глас кой знае колко пъти.
А той можеше да е невероятно вбесяващ.
— Приключихме за днес — каза Торкел, обърна се към мястото си и с това сложи край на съвещанието.
Себастиан имаше чувство, че оттук нататък нещата ще се попроменят.
Преди да напуснат стаята, той попита дали някой иска да му прави компания на вечеря, но Били и Торкел се прибираха право в Стокхолм, Урсула беше заета, Ваня, разбира се, не отговори, но преди малко той беше подслушал разговора й с Торкел — такъв, какъвто му се искаше и той да може да проведе с нея някой ден — и знаеше, че тази вечер беше последната й с Юнатан. Той щеше да замине на другата сутрин. Карлос отговори, че ще се прибира при семейството си, и Себастиан не го осведоми, че въпросът не е бил насочен към него. Ане-Ли пак се беше скрила в кабинета си. Себастиан се съмняваше тя да е в настроение за вечеря. А и ако трябваше да е честен, той самият никак не държеше на компанията й.
Поне не тази вечер.
И без това не можеше дори да се опита да я съблазни.
За момент се поколеба дали да не се прибере с Били в столицата. Да си поприказват в колата. Да чуе как върви при него. Но сега той, изглежда, се чувстваше много по-добре.
Може би сутринта просто е бил уморен.
Може би наистина държеше нещата под контрол.
Себастиан се надяваше да е така. Не му се занимаваше с тази история. Освен това, ако беше принуден да каже на Торкел, щеше да предизвика досадни въпроси.
Откога е знаел?
Защо досега е мълчал?
Съвсем сигурен ли е?
