Неохотно си помисли, че се досеща за причината, че открива тенденция. Дали не сънуваше толкова по-често Сабине, колкото повече се отдалечаваше Ваня от него? Дали загубата на едната дъщеря се проявяваше в кошмари за другата? Като психолог той не би се подписал под тази хипотеза, но не можеше да отрече, че когато всичко беше наред, или поне между тях беше обявено нещо като примирие, той се чувстваше по-нормално.
Сънуваше по-рядко. Не толкова мъчително.
Сега обаче военните действия се възобновиха с пълна сила. Изцяло по негова вина. Ако си беше изиграл картите малко по-умно, тя още щеше да участва в живота му. Като повечето жени, с които той не си правеше труда да е чаровен, за да ги вкара в леглото, при запознанството им тя инстинктивно беше усетила антипатия към него. Но това беше, преди той да узнае коя е. Да знае, че е негова. Колкото повече проблеми имаше тя с майка си и с Валдемар, толкова по-често търсеше него. Определено бяха на прав път, след като на сватбата на Били той й разкри, че е неин баща.
Тя го прие в живота си.
Бавно, бавно приближаваха нещо, което можеше да бъде хубаво. И тогава той го унищожи. Разбира се. Действа зад гърба й. Предаде я. Съюзи се с единствения човек, когото тя наистина мразеше. Пренебрегна едничкото, за което го беше молила — да стои далеч от Ана.
Сега си ги спомни — думите, които му изсъска следобед. Ако той потърсеше отговори в душата си — нещо, което правеше с изключително нежелание — дали тя нямаше да се окаже права?
Беше ли се опитал изобщо? Пукаше ли му достатъчно? Наистина?
Разбира се, че не.
Всичко, което правеше, се въртеше около него. Около неговите желания. Неговото благополучие.
Както когато попречи на заминаването й в САЩ за обучението във ФБР, само за да остане тя близо до него, вместо да живее отвъд Атлантика.
Не че беше изненадващо. Винаги е знаел, че е абсолютен егоист. Според него съобразяването с другите беше надценявано качество, но ако държането му с хората стоеше на пътя на постигането на целите му, значи беше длъжен да го промени.
Но какво всъщност искаше?
Какво можеше да направи, за да му даде тя още един шанс, онзи последен шанс, за който така копнееше. От който се нуждаеше отчаяно.
Не знаеше. И да я питаше, нямаше да му каже.
Но пък знаеше кой знае, или поне би трябвало да знае. Този, който сега й беше най-близък.
За когото дори Себастиан беше чувал само хубави неща.
Когото тя обичаше.
Време беше да си поговори с Юнатан Бек.
Юнатан готвеше в сравнително малката кухня на „Норбювеген“.
Без да се замисля, можеше да изброи поне двайсет дейности, в които е по-добър. Дори трийсет. Но пък беше доста приятно и отпускащо, стига да не изпадаше в паника, че нещо кипи, изобщо не завира, изгаря или както онзи път, когато установи, че повечето от съставките, които трябваше да са в тенджерата, бяха останали на плота. Тази вечер правеше паста със сметанов сос, сьомга, резене и лимон, гарнирани с кресон, репички и пармезан. Звучеше сложно, но той беше потърсил в интернет рецепти с по-малко от десет съставки и беше попаднал на нея. Май беше от някаква телевизионна готвачка. Нямаше понятие коя е.
Ваня дойде в кухнята; беше с долнище на анцуг, тениска и мокра коса след банята. Точно навреме — той тъкмо сипваше соса в макароните, които, надяваше се, бяха сварени точно колкото трябва.
— Ще сложиш ли масата? — помоли я и тя кимна, взе една репичка от дъската за рязане и я пъхна в устата си, преди да отвори шкафа точно вдясно над главата му, та той трябваше бързо да се наведе.
— Как е възможно даже и сервизът му да е грозен? — изсъска Ваня, когато извади от шкафа две дълбоки чинии.
Юнатан не отговори.
Отчасти защото въпросът не изискваше отговор, отчасти защото това беше от онези вечери, в които каквото и да кажеше щеше да сгреши. Понякога тя изпадаше в такова състояние и обикновено той просто чакаше да излезе от него. Не обичаше да се карат. Познаваше доста двойки, според които кавгата е знак, че връзката им е здрава и страстна, че показва колко ги е грижа един за друг, че е полезна, едва ли не жизненоважна, че пречиства. Може и да беше истина, но на него не му харесваше, затова гледаше да я избягва, доколкото е възможно. Както сега.
Знаеше още, че проблемът не е в жилището. Беше нещо друго, нещо по-сериозно. Откакто се прибра, на практика не говореше за друго освен за нещата, вбесили я през деня.
