Отдавна не бе изпитвала нужда да събужда интерес у някого; ако изобщо някога го е искала. Не помнеше ясно как беше с Мике. Те сякаш просто се събраха, така го помнеше. Той се интересуваше повече от нея, отколкото тя от него. Това не се промени и по време на брака им.
Събраха се, заживяха заедно, роди им се Бела, беше им добре. Къща в хубав квартал, достатъчно пари, вълнуваща работа.
Хубав живот. Толкова хубав, колкото може да се очаква.
Но тя никога не го беше обичала.
А после Себастиан се появи в живота й.
Ясно показа, че се интересува от нея, че я желае, пое изцяло инициативата. Нямаше нужда тя да прави нещо. Той я връхлетя по начин, по който Мике никога не би могъл и който понякога все още й липсваше.
Себастиан, първият, когото наистина бе обичала.
Тя погледна Петрос. Дали той можеше да я връхлети по същия начин? Да си пробие път през стените около нея, въпреки че тя не позволяваше на никого да я доближи истински; да скъси дистанцията, която тя иначе винаги спазваше? Или да се научи да се примирява с нея. Дори да я цени. Както Себастиан.
Тя осъзна, че фактът, че в момента си мисли за бившия си любовник, вероятно щеше да затрудни връхлитането, затова се застави да престане да гледа на ситуацията отстрани, да анализира всичко, все едно още е на работа и емоционалният й живот е местопрестъпление, което трябва методично да се изследва.
Ако изобщо можеше да се говори за „живот“ в този контекст.
Понякога се съмняваше.
Може би сега щеше да се научи, стига само да престанеше да разваля всичко, като анализира всяко нещо. Затова се отпусна и се остави на преживяването.
Донесоха им храната. Петрос се оказа прав, наистина беше невероятно вкусна. Бялото вино също беше добро. Обмисляше дали да не си поръча още една чаша. Разговорът вървеше. Най-вече защото Петрос беше изключително добър във воденето му с комбинация от непринудено бъбрене и въпроси. Изглеждаше заинтригуван, без обаче да я разпитва или интервюира. Очевидно си беше написал домашното. Всичко, което му беше разказвала — което в интерес на истината не беше много — го бе запомнил.
Тя самата, ако ще животът й да зависеше, не можеше да си спомни дори имената на децата му.
През едно от кратките, но не неловки мълчания Урсула се опита да измисли какво да го попита, да поеме инициативата. Какво знаеше за него?
Име, възраст, семейно положение, професия и че вчера беше зает…
— Къде ходи вчера? — попита тя и усети доволство, че поне за момент е поела отговорността да измисли тема на разговор.
— Вестерос, имаме доста клиенти там.
— Веднъж имахме случай във Вестерос — кимна тя.
— Разрешихте ли го?
— Да.
Той не я разпитва повече за случая. Това й допадна. В малкото светски ситуации, в които беше участвала през последните години, повечето събеседници, щом чуеха какво работи, искаха да научат подробности за разследванията. Да не би да гостува в „Престъпление на седмицата“, да му се не види.
Макар че Вестерос помнеше добре. Донякъде защото случаят беше невероятно трагичен, но най-вече защото за първи път от години видя отново Себастиан.
Прогони тази мисъл. Допи си виното. Определено щеше да поръча още една чаша.
Щеше да се отпусне и нямаше да се разсейва повече.
Нямаше да мисли за Себастиан.
Този път беше дългата версия, подробната. Започна с мързеливата сутрин в хотелската стая. Лили по спортен екип им махаше за довиждане. Жегата като влажна стена, в която се удариха на излизане. Решението да отидат на плажа, вместо да останат при басейна. Малката длан на Сабине в неговата ръка, палецът му върху евтиното пръстенче с пеперуда, което тя носеше на показалеца си. Думите й, когато видя дете с надуваем делфин. „Татко, и аз искам такова“. Последното й изречение.
Водата, която се отдръпна от брега, когато стигнаха — той погрешно го отдаде на отлива. Страхът й, примесен с радост, когато я спусна по корем във водата, от която тя все още леко се боеше.
Игрите и смехът.
Той и дъщеря му в топлата вода.
Меките й ръце по наболата му брада. Топлото й телце до неговото. Уханието й, детски сапун и слънцезащитен крем. Усещането за безусловна, безгранична любов. Перфектното съществуване.
И после тътенът.
Водната стена.
Безмилостният хаос.
Ръчичката й все още в неговата. Една-единствена мисъл. Никога да не я пуска. Целият живот, побран в дясната му ръка. И после осъзнаването, че я е пуснал. Че я е изгубил. Завинаги.
Когато се прибра в хотела, направи грешката да се отпусне на леглото. Уж само да си почине малко. Сутринта беше станал рано.
Сега седеше разсънен на леглото и чакаше спазъмът в дясната ръка да премине. За свое учудване установи, че бузите му са влажни. Прокара ръка, като почти очакваше да е кръв, някак да си е направил рана насън, но не и да е плакал. Беше свикнал да се събужда с терзания, празнота, отчаяние, но много рядко със сълзи. През последните месеци обаче сънят постепенно увеличаваше силата и въздействието си.
Сега го беше споходил два пъти за по-малко от денонощие.
