Тъй че, не, мисълта за четиресет и пет минутно пътуване с Били не го привличаше.
Нито пък с Торкел.
Себастиан беше сигурен, че ще се опита да събуди изпадналото им в дълбок сън приятелство. Че ще се опита да потърси сближаване. С лични въпроси или още по-лошо — с разкази за щастливия нов живот с неговата досадна детска учителка.
А и какво щеше да прави в Стокхолм, дявол да го вземе? Сам. В твърде големия си апартамент. Където — беше съвсем убеден в това — никога повече нямаше да бъде щастлив. Да работи? По книгата? Да подготви интервютата с Ралф Свенсон? Или да отиде да забие някоя жена там, където никой нямаше да го хване? Привлекателна мисъл сама по себе си, но не.
Отиваха си един по един, само Урсула още беше пред компютъра, когато и той понечи да си тръгне.
— Да си правим компания по пътя до хотела? — предложи той, докато си обличаше палтото.
— Не, ти тръгвай, аз имам още работа, а после ще ходя някъде.
— Какво ще правиш? — Себастиан се спря на вратата, изпълнен с любопитство.
— Ако исках да знаеш, щях да ти кажа.
— Защо да не знам?
— Защото ще се държиш цинично и ще ми се подиграваш.
— Няма, обещавам.
Урсула го изгледа; сякаш се бореше със себе си. Обещанията на Себастиан Бергман не струваха пукната пара, това й беше известно. Но сутринта му беше казала какво очаква от него. Че е длъжен да се стегне, да удържа първоначалния си импулс, който винаги беше да се държи противно. Сега беше моментът да го изпита.
— Имам среща.
— Среща ли?
— Да.
— С мъж?
— Да.
— Кой?
— Повече няма да ти кажа.
— Ама под „среща“ чукане ли разбираш?
Урсула имаше сили само да поклати глава. Но предполагаше, че той просто не може другояче, не разбира, че нормалните хора приемат подобни коментари за просташки и невъзпитани, тъй като за него самия единствената причина да се среща с човек от противоположния пол бе именно тази.
— Довиждане, Себастиан — каза тя и се обърна към екрана; даде знак, че разговорът е приключил.
— Пази се, по улиците обикаля поне един ненормалник.
С тези думи той затвори вратата след себе си. Урсула не беше сигурна как точно да разбира последното. Може би беше израз на загриженост от негова страна, но спокойно можеше и да е начин да събуди ненужни подозрения у нея срещу мъжа, с когото щеше да се вижда. Да й втълпи да се държи настрана от него и по този начин да попречи на срещата й. Независимо кое от двете, тя самата си беше помислила същото.
Не за нея и Петрос, тя можеше да се грижи за себе си.
А за Бела и Нико.
Или Николас Линтон, както се казваше той. Беше си направила труда да попита, да покаже интерес, когато тя все пак се обади да благодари за снощното излизане.
Урсула се колебаеше дали да не го провери. Просто за да е сигурна.
За да не излезе втори Тилман.
Имаше доста тилмани наоколо.
За доброто на Бела. Тя никога нямаше да научи. Стига Урсула да не откриеше нещо за него. Какво щеше да прави тогава? Как щеше да й каже, без Бела да разбере какво е направила? Това щеше да е последният пирон в ковчега и на така крехките им отношения. Урсула беше длъжна да покаже, че я е грижа за дъщеря й, но не това беше начинът. Не така се печелеше доверие.
Размислите й бяха прекъснати от изпиукване от компютъра й. Отвори прозорчето в страницата, в която вече се беше логнала.
Обичаш ли тайландска храна?
Отначало Петрос предложи да се срещнат в нейния хотел. Казвали, че ресторантът е хубав, а той никога не го бил посещавал.
Урсула отказа.
Твърдо.
По две причини.
Първата беше малко глупава, но не желаеше стаята й да е толкова наблизо, искаше да има възможността да каже „благодаря и довиждане“, преди да се качи на таксито; прегръдка, целувка по бузата и чао. Както правеше със Себастиан в Стокхолм, когато той очакваше нещо повече. Може би само защото години наред беше спала с Торкел в различни хотелски стаи из цялата страна, имаше усещането, че у повечето мъже съществува очакване за секс, когато са с жена.
Другата причина — и тя беше напълно основателна — беше, че ако вечерят в хотела, Себастиан можеше да слезе в ресторанта по всяко време и честно казано, тя не можеше да си представи по-ужасен кошмар.
Затова сега седяха в тайландски ресторант с невъобразимо много гласни букви в името, почти всичките „а“. Беше го проверила в Гугъл. Оказа се на не повече от двайсет минути от хотела й. Достатъчно близо и достатъчно далеч, в зависимост от това как завършеше вечерта.
Срещнаха се пред заведението. Тя дойде навреме, но той вече я чакаше с букет цветя. За момент й хрумна неблагодарната мисъл какво пък ще ги прави в хотела, но я пропъди и му благодари, каза, че са хубави. Очевидно беше, че е по-добър от нея в тези неща, помисли си тя, докато той й държеше вратата, за да влезе. Беше се издокарал, беше се постарал.
А тя дойде направо от работа.
Един сервитьор ги заведе до масата, подаде им менютата и попита дали искат нещо за пиене. По пътя към ресторанта Урсула беше споходена от странно чувство, което не й беше познато. Сега, както си седеше с менюто в ръка и обсъждаше предястия и питиета, изведнъж осъзна, че се смущава.
