После обаче всичко отново се срути, а единствената промяна, която тя предприе, беше да се премести в Упсала, или да избяга в Упсала, в зависимост как гледаше човек на нещата.
В основата си оставаше чувството, че той я е предал. Винаги е знаел, а така и не й е казал. Може и съображенията му да са били най-благородни, да не е искал да навреди на отношенията им, но все пак… Цял един живот, изграден на лъжи, не може да се загърби просто ей така.
— Напротив, съвсем просто е — възрази Юнатан. — Обади му се, сигурен съм, че страшно ще се зарадва.
— Не съм убедена, че искам да го радвам.
— Той ти липсва — поклати глава Юнатан.
Ваня го погледна в очите и кимна леко:
— Липсва ми онова, което имахме, но не ми се вярва, че можем да си го върнем.
Тя бутна чинията, стана и с това даде да се разбере, че разговорът за Валдемар е приключил, също и вечерята. За момент той изпита разочарование. Не беше вкусно, но ставаше за ядене. А тя почти не хапна.
— Не ти хареса — въздъхна той.
— Сита съм — излъга тя.
— Можем да отидем да купим нещо.
— Или можем да си лягаме.
Ваня отиде при него, видя, че той дръпна стола си назад, за да може тя да седне на коленете му. Хвана лицето му с две ръце и го целуна по устата.
— Обичам те — каза и го погали по косата.
— И аз те обичам.
Погледна го по начин, който показваше, че има да му казва нещо, нещо, което не е сигурна, че ще му хареса.
— Окей, ще ме вземеш за суперстранна…
— Аз вече те имам за суперстранна — пошегува се той и пак я целуна.
— Но като говорим за бащи… — продължи Ваня, все едно не го е чула, — какво ще кажеш и ти да станеш баща?
Планът беше толкова прост, че даже не можеше да се нарече план.
Той щеше да се прибере вкъщи. Право вкъщи. Щеше да излезе от полицейското управление, да отиде до колата, да завие наляво, после надясно, четиресет и пет минути по E4, докато слуша силно Карди Би в „Спотифай“, и накрая: вкъщи.
При Мю. С Мю. Той и Мю.
В асансьора надолу получи съобщение. От Мю. Отвори го. Линк към агенцията за недвижими имоти, нищо друго. Не го отвори, но преди да си прибере телефона, той пак изпиука.
Кога се прибираш?
Отговори: „след час“, добави две сърчица и ги изпрати.
Тъкмо излизаше на път E4 и тя му позвъни. Понеже така и така идвал от север, можел ли да мине да вземе суши от едно местенце в Окершберя, за което била чувала? Иначе било твърде далеч, за да ходиш специално за някакво си суши, но след като така или иначе минавал оттам… Тя му прати адреса и се обади да поръча, така че за него оставаше само да го вземе.
Той се прибра и тя го посрещна с целувка, каза, че й е липсвал, след което взе хартиената торба с храната и отиде в кухнята. Била гладна като вълк, залък не била слагала в уста от обяд, но го почакала, за да вечерят заедно, затова веднага седнаха на масата. Сушито наистина си струваше отбиването от пътя — и двамата бяха на това мнение. Докато ядяха, тя му разказваше какво ставало в работата, че мислела през януари да пътува извън града за тридневен курс, че започнала да обсъжда договор с Теле2 за нещо като специалист по човешките ресурси, до когото служителите да имат достъп, ако се разберат с шефовете си, че се нуждаят от по-нататъшно развитие, личностно и/или професионално. Ако подпишела договора, това щяло да означава не само признание, но и съвсем различни доходи.
И в тази връзка…
— Видя ли линка, който ти пратих? За Вермдьо. Идеално е.
— Не, тъкмо вървях към колата и не можах да го погледна.
Тя стана и донесе таблета, отвори обявата и двамата я прочетоха заедно. Вила на Вермдьо, Стур-Саксарен. Шейсет квадрата. Къща за гости. Собствен пристан. 3 795 000 крони. Той нямаше някакво конкретно мнение за къщата, но поговориха малко, разгледаха приложените двайсет и пет снимки и Мю каза, че смята да се обади на брокера още утре, за да им я покаже, стига той да е съгласен. Той беше съгласен.
Така трябваше да бъде. Да се прибират вкъщи, да вечерят заедно, да си говорят за работата, за деня си, за какво ли не, да разглеждат летни вили.
Това беше той.
Това беше животът му.
Техният живот.
— Имам да ти показвам още нещо — отвори тя друга страница. — Какво мислиш за това?
Били хвърли едно око. Слънце, вода, планина, шарени къщички, плажове и заглавие, което твърдеше, че Кейптаун предлагал всичко това.
— Една седмица през ноември, така мисля. По Коледа е ужасно скъпо, а и без това ми се струва дори по-хубаво през ноември, когато времето тук и без това е гадно.
— С удоволствие, но не знам как ще съм с отпуските и така нататък.
— Е, поне седмица би трябвало да имаш.
Смутен, той вдигна поглед от таблета.
— Защо?
— Нали те накараха да останеш на работа една седмица след Мидсомар.
Той за малко да се разплаче. Вървеше толкова добре,
