Би трябвало да се оправи. С времето случаите, които му напомняха станалото, щяха да стават все по-редки и по-редки. Накрая щяха да спрат изцяло. Нищо и никой в ежедневието му нямаше да насочва мислите му към Йенифер. Един ден сякаш никога нямаше да се е случвало. Но не днес, не сега.
Седмицата след Мидсомар.
От „Риксмурд“ си мислеха, че той е във ваканция.
Мю си мислеше, че е на работа.
За разлика от историята с Кони, това беше по-малък проблем, с който, надяваше се, бързо щеше да се справи. За официалните отпуски бяха длъжни да подават молба, те се регистрираха и той нямаше повече дни за тази година. Но тъй като по време на течащите разследвания от тях се очакваше да са в службата кажи-речи денонощно, Торкел обикновено не следеше особено строго дали идват на работа, или не, когато приключеха със случая.
Тъй че, ако се справеха с Упсала до ноември, той можеше чисто и просто да помоли Торкел да му даде някой свободен ден. Ако пък разследването продължаваше… е, проблемът се решаваше от само себе си. Били си отдъхна.
— Ще видим дали ще мога да се освободя, не е съвсем сигурно.
— Само че трябва да направим резервациите сега или поне в най-скоро време.
— Няма как. Докато не приключим в Упсала, не мога да отсъствам.
— Не сте ли близо до разкриването?
— За съжаление не — изрече го с разочарование в гласа, което добре скриваше факта, че никога не е бил по-доволен, че са в задънена улица. — Ако приключим дотогава, все ще успеем да резервираме нещо в последния момент — добави окуражително, като видя изражението й.
Тя кимна, разбираше, че е длъжен да поставя работата на първо място, затова смени темата, предложи да гледат някой филм, освен ако той няма друга идея. Той нямаше, филм на дивана до съпругата беше добре. Перфектната вечер.
Мю донесе чаша вино за себе си и бира за него и те седнаха да разгледат какво предлага компанията за стрийминг. Винаги беше известно предизвикателство да намерят нещо, което да допада и на двамата. Имаха много различен вкус за филми и не една вечер се налагаше в крайна сметка да правят нещо друго, защото не успяваха да се разберат. Тази вечер Били я остави да избере. По „Нетфликс“ тя намери „Невероятната съдба на Амели Пулен“. Нададе едно „Ооо!“, все едно е видяла снимка със сладко котенце.
— Много ми хареса, като го гледах първия път. А на теб?
— Не съм го гледал.
— Как може, да не си го гледал?
— Френски е.
Което според него беше достатъчно ясен отговор. Мю явно реши, че това е отлична възможност да развие вкуса му, и след като той я беше оставил тя да решава, избра него. Пусна записа, сгуши се до него и вдигна краката си на дивана. Филмът започна.
Муха кацна на улица, винени чаши на маса във ветровит ден, един мъж изтри името на друг от бележника си, според разказвача всичко това стана точно в мига на зачеването на главната героиня.
Амели.
Пулен.
Още по време на началните надписи Били я намрази. После започнаха кратки сцени от детството и младостта й, които уж трябваше да са прекрасни, остроумни, поетични, но в действителност бяха просто леко откачени. Целият филм целеше да е леко откачен. И да крещи с цяло гърло колко е забавен и приказен.
След десет минути очите на Били още бяха отворени, но не виждаха нищо от ставащото на екрана. Мислите му бяха другаде. В Упсала.
— Не гледаш.
Тя леко го сбута и се усмихна.
— Разбира се, че гледам — отговори той веднага, като се надяваше тя да не го заразпитва за сюжета.
Мю се протегна, взе дистанционното, паузира филма и се обърна към него:
— Добре ли си?
Той я погледна. Жена му, до него на дивана в една обикновена вечер.
— Да, добре съм — отвърна и наистина го мислеше.
— За Йенифер ли мислиш? — попита тя, сякаш този отговор не я задоволяваше, сякаш липсата му на интерес към телевизора не можеше да се дължи на простия факт, че филмът е боклук.
— Не, всъщност не. За Упсала. Извинявай…
— Мога да го гледам някоя вечер, когато не си вкъщи. — Тя отново се наведе към дистанционното и изгаси телевизора. После пак се обърна към него. — Искаш ли да поговорим?
— Не особено. Не е приятна тема за разговор.
Той предполагаше, че го пита за случая. Вярно, в него също нямаше много неща, за които да му се говори, но пък и не за тази част от Упсала мислеше в момента.
Беше се върнал на „Норфоршгатан“.
В червената стая.
Фантазираше за всичко, което би могъл да прави там.
— Кой беше? — попита Лисе-Лоте, когато Торкел се върна в хола.
Беше го чула как говори по телефона в спалнята и се мъчи да задържи гласа си неутрално учтив.
— Русмари Фредриксон — отговори той и спря звука на телефона си, сякаш за да е сигурен, че ще пропусне следващото й обаждане.
— Какво искаше в този час?
— Какво друго да иска? Искаше да знае как върви. Тревожи се от изтичането на информация и че разследването сякаш не напредва с желаната скорост.
Последната част той изрецитира като цитат с леко писклив глас, който имитираше нейния и ясно показваше какво е мнението му за изказването й.
Никога не я беше харесвал.
От самото начало можеха да се надяват само на взаимна търпимост.
