Всеки ден е тежък.
Откакто разбрах, дните станаха още по-тежки.
Когато Улрика ми каза.
Но днес е най-лошо.
Можех ли да постъпя другояче?
Разбира се.
Можех да настоявам повече.
Да разпитвам, да изисквам отговори, не да се задоволя с приказките, че всичко ще е наред.
Че всичко ще мине нормално.
Но показах твърде голяма слабост. И все стъпвах на пръсти.
Не исках да противореча на решенията ти, желанията ти, волята ти.
Затова сега ходя на гробищата.
Липсваш ми. Всеки ден, всяка секунда.
Вчера купих далии.
Два големи букета. Един и за Улрика.
Отначало я мразех. И така ми беше достатъчно тежко.
Без да знам колко си била уплашена, колко те е боляло, колко си съжалявала.
Без да знам, че те са те убили.
Но и ми помогна.
Получих насока. Фокус. Цел.
Сигурно са мислели, че ще им се размине.
Живели са си живота. Обичали са, смеели са се, били са щастливи.
Осем години.
Какво щеше да стане, ако не те бяха убили?
Какво щяхме да правим, ти и аз?
Как щеше да изглежда животът ни?
Коя щеше да бъдеш като 31-годишна жена?
Опитвам се да не мисля за това, прекалено е болезнено.
Но на рождения ти ден не мога иначе.
Урсула огледа кабинета. Мълчание. Щракане по клавиатури, проскърцване на стол, когато някой си променя позата, глухо бръмчене откъм вентилационната система. Ако влезеше някой външен човек, вероятно щеше да помисли присъстващите за силно съсредоточени.
Урсула обаче знаеше, че причината е друга — това беше едва сдържано раздразнение, разочарование. Познаваше това чувство.
Краткото обобщение, което направиха сутринта, ясно показа, че през трите дни от пристигането си не са се приближили и на крачка към залавянето на извършителя.
Не разполагаха с нищо.
Е, разполагаха с някои неща: ДНК, отпечатъка от подметка, чувалите, спринцовката.
Но нищо от камерите за наблюдение, никакви свидетели, никакви сигнали от граждани.
Унилото настроение идваше от това, че — всички го съзнаваха — вероятно нямаше да могат да постигнат нищо, докато извършителят не удареше отново.
Докато не разполагаха с нова жертва.
Най-голямото нещастие.
На всяка цена трябваше да го избегнат.
Мястото срещу нея беше празно. Нямаше представа къде е Себастиан.
Бяха се видели набързо, когато тя се върна от — как иначе да го нарече — срещата си. Той седеше в бара и я повика. Втора поредна вечер, в която я чакаше. Споходиха я спомени от ранните й години, когато баща й не можеше да си легне, докато тя не се прибере. Дори и в подпийналото си състояние не желаеше да сравнява Себастиан с баща си, затова набързо потисна мисълта, отиде при него и седна.
— Как мина?
Урсула го изгледа, за да види дали смята да я тормози, или да пусне някоя злобна забележка, но той сякаш проявяваше искрен интерес, затова реши да бъде откровена.
— Добре, струва ми се.
— Приятно ли беше?
Когато той го каза, тя осъзна, че беше точно такова. Приятно. В интерес на истината, не беше очаквала друго. Не беше тийнейджърка, която да си губи ума и да се оставя на емоциите. Никога не е била. Дори като тийнейджърка.
Но беше приятно.
Не като със Себастиан.
Нямаше усещане, че ще бъде трудно, че ще бъде предизвикателство.
Но и не беше сигурна, че това иска. Не знаеше какво иска, ако изобщо искаше нещо. Може би трябваше да почака, докато изясни желанията си?
— Приятно, весело и без усложнения — кимна тя.
— Ще се видите ли пак?
— Може.
— Не се ли разбрахте?
Взе да й става трудно да разбере дали това е разговор със Себастиан, който слуша и се интересува, или заприличва на разпит от страна на Себастиан, който скришно ревнува леко.
— Той попита и аз отговорих: „Защо не?“.
— Той те е питал дали искаш да се срещнете отново, а ти си отговорила: „Защо не?“, така ли? — Себастиан не можа да скрие, че го напушва смях.
— Да.
— Сигурно се е почувствал специален.
Тя самата бе чула как прозвуча и осъзна, че „с удоволствие“ или нещо подобно, каквото и да е, щеше да е по-добър отговор. Но станалото станало, а и имаше основание.
— Той не беше специален, беше приятен — сви рамене тя.
Сега размислите й бяха прекъснати от Себастиан, който пристигна в службата.
Промърмори едно „здрасти“ и си свали палтото. Никакво извинение за закъснението, никакво обяснение.
— Като тръгвах, почуках на вратата, къде беше? — попита Урсула, след като той седна.
— На разходка.
Което беше лъжа.
Беше нагласил будилника, стана рано, преди кошмарът пак да го е споходил, и се отправи към „Норбювеген“.
Дълго чака отпред. Беше кучешки студ.
Пристъпваше от крак на крак и трепереше зад една автобусна спирка.
Това му напомняше за миналото лято, когато през един период всеки ден висеше пред апартамента на Ваня в Стокхолм. Само за да я зърне, да види какво прави, да бъде близо до нея.
Да я погледа, да я опознае.
Сега обаче не търсеше нея. Надяваше се Юнатан да отиде на работа. При нормално работно време би трябвало да хване влака към седем или там някъде. Половин час пеш до централната гара. Затова Себастиан зае позиция още в пет и половина, за да има достатъчно време.
Но мамка му, какъв студ само.
